Браян Маклелан - Алената кампания

На Нила определено ѝ липсваше онова спокойствие, което наставаше нощем в дома Елдаминз. Виж, за постоянните хапливости на останалия персонал и похотливите господарски опипвания изобщо не съжаляваше. Ала се оказваше, че ги е заменила за нещо по-лошо.

Имението на лорд Ветас.

Откъм мазето долетя приглушен писък. Там се намираше едно от специалните помещения на господаря.

Нила изруга тихо, втренчила поглед в пламъците на кухненския огън.

— Една дама не бива да си служи с подобни думи.

Гърбът на Нила се скова. Гласът беше тих и кротък. Измамно спокоен, като повърхността на океан, необезпокоявана от кръжащите отдолу акули.

— Лорд Ветас. — Нила се обърна и направи дълбок реверанс пред мъжа, стоящ в рамката на кухненската врата.

Ветас беше розвеланец с тъмножълтеникава кожа. Вървеше изправен, пъхнал ръка в джоба на жилетката си, а с другата небрежно държеше чаша с червено вино. Зърнеше ли го на улицата, човек би го взел за добре облечен чиновник или търговец — носеше бяла риза, тъмносиня жилетка и черни панталони, които самата тя прилежно бе изгладила.

Нила знаеше, че всякакви догадки за Ветас биха се оказали фатални. Този човек беше убиец. Тя самата беше усещала ръцете му около шията си. Беше погледнала в очите му — способни сякаш да съзрат всичко едновременно — и бе видяла безстрастното безразличие, с което се отнасяше към живите същества.

— Аз не съм дама, милорд.

Очите на Ветас я изучаваха в детайл. Нила се почувства гола под този поглед. Почувства се като парче месо, изложено за продан от кварталния месар. Това я плашеше.

И я караше да се гневи. Дали лорд Ветас би изглеждал толкова спокоен и уравновесен в ковчега си?

— Знаеш ли защо си тук? — попита Ветас.

— За да се грижа за Яков — отвърна Нила и хвърли поглед към момчето. Яков наблюдаваше Ветас с любопитство.

— Точно така. — Ненадейно лицето на Ветас бе разполовено от усмивка, а изражението му доби топлота, която не достигна очите му. — Ела тук, момче — подкани лордът, коленичейки. — Всичко е наред, Яков. Не се страхувай.

Класическото възпитание на Яков не му остави друг избор, освен да се приближи. Той пристъпи към Ветас, като подири с очи Нила за насока.

Сърцето на слугинята се сви. С усилие се сдържаше да не се хвърли между двамата, да вземе някой нагорещен ръжен от огъня и да отблъсне Ветас с удари. Изкуствената усмивка на лицето му я ужасяваше много повече от обичайното му безстрастие.

— Хайде, върви — чу се да казва с тънък глас.

— Донесъл съм ти нещо сладко. — Ветас подаде на момчето лакомство, обвито в лъскава опаковка.

— Яков, недей — изтърси Нила.

Ветас я прикова с поглед. В очите му нямаше заплаха, нямаше каквото и да било чувство. Имаше единствено студен поглед.

— Не и преди да си изял закуската си утре сутринта — продължи слугинята.

Ветас му даде лакомството и разроши косата му.

Не го докосвай , мислено крещеше Нила. Наложи си да се усмихне.

— Защо държите Яков тук, милорд? — осмели се да попита тя.

Ветас се изправи.

— Това не те касае. Знаеш ли как да се държиш като дама, Нила?

— Аз… предполагам. Аз съм просто една перачка.

— А аз мисля, че си нещо повече от това. Всеки притежава способността да се издигне. Ти си успяла да оцелееш на роялистките барикади, успяла си и да проникнеш в главната квартира на фелдмаршал Тамас, за да спасиш Яков. И освен това си хубава. Никой не си прави труда да се вглежда отвъд красотата, ако е подходящо облечена.

Откъде ли Ветас бе научил за барикадите? Тя му бе казала за главната квартира на Тамас, но… С каква цел ѝ говореше за красота?

— Не е изключено да ти намеря приложение за нещо повече от — той направи неопределено движение с ръка, целящо да обгърне прането и Яков — това.

Момчето беше прекалено заето да похапва скришом от подареното му лакомство, за да долови презрението в гласа на лорда. На Нила обаче не ѝ убягна. Тя се боеше какво имаше предвид той с „приложение за нещо повече“.

— Милорд. — Тя отново направи реверанс и се опита да не допусне омразата да се появи на лицето ѝ. Дали пък нямаше да успее да убие Ветас в банята? Както в онези книги, които синът на иконома понякога ѝ беше заемал.

— А междувременно… — Ветас пристъпи в коридора отвъд кухнята, като задържа вратата с крак. — Водете я — извика той.

Някой изруга. Последва гневен женски писък, яростен като рева на дива котка. Последва шум от боричкане, подир което двама от телохранителите довлякоха непознатата вътре. Тя изглеждаше на около четиридесет, с преждевременно състарено от твърде много раждания тяло, със сбръчкана от работа, но не и от слънцето кожа. Тъмната ѝ къдрава коса беше стегната на кок на тила, а торбичките под очите говореха за липса на сън.