Браян Маклелан - Алената кампания

Таниел се приповдигна и започна да опипва джобовете си в търсене на барутен заряд. Къде ли беше Влора сега? Най-вероятно беше все още с Тамас и останалите от барутната кабала.

Тамас несъмнено щеше да иска Таниел на фронтовата линия.

Какво пък, да върви по дяволите. Като иска, да дойде и да го потърси в Адопещ. Само дето и през ум нямаше да му мине да тръгне да дири из свърталищата за пушене на мала.

В джобовете му нямаше и прашинка барут. Ка-поел се беше погрижила за това. Таниел не беше помирисвал барут, откакто тя го беше измъкнала от онази проклета кома. Дори пистолетът му не беше зареден. Можеше да излезе и да си вземе малко. Да намери някоя казарма и да им покаже значката си на барутен маг…

Самата мисъл за надигане от хамака го замая.

Ка-поел слезе по стълбите и влезе в свърталището точно когато Таниел започваше да се унася. Той бе спуснал клепачите си почти изцяло, от устните му се виеше дим. Тя спря и го огледа.

Беше ниска, с приятна външност и хубава фигура. Кожата ѝ беше бяла, с лунички, а рижавата ѝ коса беше малко по-дълга от сантиметър. Той не я харесваше толкова къса, защото я караше да изглежда като момче. Но пък човек няма как да я сбърка с момче , помисли си Таниел, когато девойката свали дългото си тъмно палто. Под него носеше бяла риза без ръкави, кой знае откъде задигната, и тесни черни панталони.

Ка-поел го докосна по рамото. Таниел не реагира. Нека помисли, че е заспал или пък че е упоен от малата, за да я забележи. Още по-добре.

Тя се пресегна и защипа носа му с едната си ръка, а с другата запуши устата му.

Таниел се раздвижи рязко и остро си пое дъх, щом тя се отдръпна.

— По дяволите, Пола! Да не се опитваш да ме убиеш?

Тя се усмихна и не за първи път, под влиянието на малата, той се взря в зеленикавите като стъкло очи с неподобаващи мисли. Побърза да ги прогони. Тя беше негова повереничка. Той беше неин закрилник. Или пък беше обратното? В планината Ка-поел беше тази, която го бе защитила.

Таниел се отпусна обратно в хамака.

— Какво искаш?

Тя повдигна дебел куп хартия с кожена подвързия. Скицник. Който да замени изгубения по-рано в планината. При спомена за това го прониза болка. Заедно с онези страници бяха изчезнали осем години от живота му. Хора, много от които вече не бяха сред живите. Някои от тях негови приятели, други — врагове. Загубата на скицника бе почти толкова болезнена, колкото и загубата на оригиналната му пушка „Хруш“.

Почти колкото…

Таниел захапа мундщука и дръпна жадно. Потръпна от опарилия гърлото и дробовете му дим, разстилащ се из тялото му, притъпявайки спомените.

При протягането, за да вземе скицника, той видя, че ръката му трепери, и побърза да я дръпне обратно.

Ка-поел присви очи. Тя остави скицника върху корема му, последван от комплект въглени за рисуване. Много по-фини инструменти за скициране от нещата, с които бе разполагал във Фатраста. Тя посочи към принадлежностите и го изимитира как скицира.

Таниел сви дясната си ръка в юмрук. Не искаше тя да види треперенето му.

— Аз… Не сега, Пола.

Тя посочи отново, по-настойчиво.

Таниел дръпна от лулата за пореден път и затвори очи. Почувства как по бузите му се стичат сълзи.

Усети как Ка-поел взима скицника и моливите. Чу как масичката бива преместена. Очакваше да последва укор. Удар. Каквото и да е. Но когато отново отвори очи, видя единствено как босите ѝ крака изчезват нагоре по стълбището. Таниел отново напълни дробовете си с дим и обърса сълзите от лицето си.

Очертанията на помещението започнаха да избледняват заедно със спомените му — всички хора, които беше убил, всички приятели, на чиято гибел бе станал свидетел. Бога, когото бе зърнал със собствените си очи, а сетне бе прострелял с омагьосан куршум. Не искаше да си спомня нищо от това.

Само още няколко дни в свърталището и щеше да се оправи. Щеше отново да стане себе си, да се яви пред Тамас и да се върне към онова, в което го биваше: да убива кезианци.

Четиристотин метра и хиляди тонове скала деляха Тамас от земната повърхност. И то само часове след като бе напуснал стените на Будфил. Пламъкът на факлата му трептеше в мрака и хвърляше светлини и сенки сред редиците погребални ниши по стените на пещерите. От тавана се спускаха стотици черепи, окачени в страховит знак на почит към покойните. Може би пътят към отвъдното изглеждаше именно по този начин.

Само че с повече пламъци.

Той успя да прогони връхлетялата го в началото клаустрофобия, като си напомни, че тези катакомби се използваха от хиляда години. Не се очакваше срутване в близко бъдеще.