Браян Маклелан - Алената кампания

Имаше около дузина подобни ниши. В момента две от тях бяха заети. По време на двуседмичния си престой Таниел нито веднъж не бе забелязал техните обитатели да се надигат, за да се нахранят или облекчат. Единствените им раздвижвания бяха свързани с употребата на издължените лули и сигнализирането на собственика да донесе нова доза.

Таниел се приведе встрани и заопипва, за да допълни собствената си лула. Върху масичката край хамака му почиваха чиния с няколко тъмни къса мала, празна кесия и пищов. Таниел не можеше да си спомни откъде се е взел пищовът.

Той смачка мазните късчета мала и напъха образувалата се топчица в чашката на лулата си. Наркотикът пламна веднага и Таниел дръпна силно.

— Иска още?

Собственикът на свърталището се присламчи до хамака му. Беше гурланец, със смугла кожа, макар не колкото на деливанец, по-светла под очите и на дланите. Беше висок, подобно на повечето гурланци, но мършав и прегърбен от годините привеждане към нишите, за да ги почисти или да запали лулата на някой пристрастен. Казваше се Кин.

Таниел се пресегна към кесията си, заопипва с пръсти вътре и си спомни, че е празна.

— Нямам пари — отвърна той. Дори собственият му слух можеше да различи хрипкавото звучене на гласа му.

Колко ли време бе прекарал тук? Две седмици, реши Таниел, след като напъна съзнанието си. Но по-важното беше как се бе озовал тук?

Не тук , в свърталището за пушене на мала, а в Адопещ. Спомни си сблъсъка на върха на Крезимировия дворец, където Ка-поел унищожи кезианските Привилегировани; помнеше и как дръпва спусъка на пушката си и проследява как куршумът пронизва окото на бог Крезимир.

Всичко след това беше мрак до момента, в който се беше събудил, облян в пот, възседнат от Ка-поел, чиито ръце бяха покрити с прясна кръв. Спомняше си телата в коридора на хотела — бащините му войници с непознат герб върху униформите си. Таниел беше напуснал хотела и бе дошъл тук, дирейки забрава.

Естествено, щом все още си спомняше всичко това, малата не си вършеше работата.

— Военна куртка — каза Кин и допря показалец до ревера му. — Копчетата.

Таниел сведе поглед към дрехата си. Беше в тъмносиньото на адранската армия, със сребърни копчета и ширити. Беше я взел от хотела. Не беше неговата — беше му твърде голяма. За ревера ѝ беше прикачена значката на барутен маг, представляваща сребърно буре барут. Може би все пак беше неговата. Беше ли отслабнал?

Преди два дена куртката беше чиста. Толкова Таниел си спомняше. А сега бе зацапана с лига, късчета храна и петънца обгорено. Кога беше ял, да му се не види?

Таниел изтегли ножа си, взе едно от копчетата в пръстите си и се спря, защото дъщерята на Кин влезе в помещението. Беше облечена в захабена бяла рокля, чиста въпреки околната мръсотия. Тя изглеждаше няколко години по-възрастна от Таниел, ала въпреки това иззад полите ѝ не надничаха детски личица.

— Харесва ли ти дъщеря ми? — попита Кин. — Тя ще танцува за теб. Две копчета! — Той повдигна два пръста, за да подчертае думите си. — Много по-красива от онази фатрастанска вещица.

Съпругата на Кин, която седеше в ъгъла и свиреше, отдели гурланската флейта от устните си, за да размени няколко думи с Кин. След кратката размяна на реплики, протекла на гурлански, собственикът отново се обърна към Таниел:

— Две копчета! — повтори той.

Таниел отряза едно копче и го пусна в ръката на Кин. Щяла да му потанцува… Интересно дали Кин владееше адранския език достатъчно добре, за да си служи с евфемизми, или предложението действително се ограничаваше само до танц.

— Може би по-късно. — Таниел се отпусна обратно в хамака, стиснал новополучената буца мала, голяма колкото детски юмрук. — А Ка-поел не е вещица. Тя е… — Той замълча, дирейки описание, което би било разбираемо за гурланец. Ала малата бе направила мислите му неповратливи. — Добре де — отстъпи Таниел. — Вещица е.

Той натъпка лулата си догоре. Дъщерята на Кин го наблюдаваше. Таниел отвърна на открития ѝ поглед с притворени очи. Някои биха я сметнали за красива. За него беше прекалено висока и прекалено кльощава — като повечето гурланки. Тя продължи да стои там, опряла леген с дрехи на бедрото си, докато баща ѝ не я прогони.

Кога за последно Таниел беше лягал с жена?

Жена? Той се засмя и изпусна дим през носа си. Смехът премина в кашлица, която му спечели бегъл поглед от страна на Кин. Не, не просто с жена, а с жената . Влора. Колко време беше минало? Две години и половина? Три?