Браян Маклелан - Алената кампания

— Не мърдайте — каза инспекторът. — Обкръжени сте!

Оставащите трима се втренчиха в него, застинали на място. Той видя как погледите им се насочиха към изпразнения му пистолет, а сетне и тримата се хвърлиха към него.

Последвалият мускетен залп пръсна прозорците и засипа пода със стъклени отломки, напомнящи скреж. Оставащите отрепки бяха покосени, с изключение на Роя Лисугера. Той се запрепъва към Адамат, извадил нож. Кръв напояваше ръкава на едната му ръка.

Адамат превъртя оръжието в ръката си и стовари дръжката върху главата на Роя.

И просто така, всичко свърши.

В трапезарията влетяха войници. Адамат ги избута встрани и се втурна нагоре по стълбите. Най-напред провери детските стаи — всички бяха празни. Оставаше единствено спалнята. Инспекторът отвори вратата с такъв замах, че едва не я изкърти от пантите.

Децата се бяха струпали в тясното пространство между стената и леглото. По-големите прегръщаха по-малките, закриляйки ги, доколкото можеха, в прегръдките си. Седем ужасени личица се взираха в Адамат. Единият от близнаците плачеше, несъмнено уплашен от мускетния пукот. По пълничките му бузи се стичаха сълзи. Другият надничаше плахо от скривалището си изпод леглото.

Адамат въздъхна от облекчение и се отпусна на колене. Бяха живи. Неговите деца бяха живи. Почувства неканени сълзи, щом около него се скупчиха дребни тела. Ръчички се протягаха и докосваха лицето му. Адамат разпери широко ръце, награбвайки колкото можеше повече от тях, и ги придърпа по-близо.

Той избърса сълзите от бузите си. Не беше подобаващо да плаче пред децата си. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и каза:

— Тук съм. Вече сте в безопасност. Хората на фелдмаршал Тамас са с мен.

Последва още един тур щастливи хлипове и прегръдки, преди Адамат да успее да въдвори ред.

— Къде са майка ви и Йосип?

Фейниш, най-голямата му дъщеря, помогна за смълчаването на останалите.

— Преди няколко седмици онези отведоха Астрит — каза тя. Треперещите ѝ пръсти подръпваха дългата ѝ, черна плитка. — Едва миналата седмица отведоха мама и Йосип.

— Астрит е в безопасност — каза Адамат. — Не се притеснявайте. Казаха ли къде отвеждат мама и Йосип?

Фейниш поклати глава.

Сърцето на Адамат се сви, но той не позволи това да проличи по лицето му.

— Нараниха ли ви? Който и да е от вас?

Притесняваше се най-вече за Фейниш. Тя беше на четиринадесет, на практика вече жена. Раменете ѝ бяха голи под тънката нощна риза. Адамат затърси следи от синини и благодари, че не откри нищо.

— Не, татко — каза Фейниш. — Чух ги да си говорят. Искаха, но…

— Но какво?

— Един мъж дойде, когато отведоха мама и Йосип. Не можах да чуя името му, но беше облечен като джентълмен и говореше много овладяно. Той ги предупреди, че ако ни докоснат, преди да им е дал разрешение, ще…

Тя замълча, лицето ѝ пребледня.

Адамат я помилва по бузата.

— Държала си се много храбро — увери я той. Вътрешно обаче кипеше от гняв. Нямаше съмнение, че Ветас би дал пълна свобода на отрепките си, без да се замисля, щом Адамат престанеше да му бъде от полза.

— Ще намеря мама и Йосип — обеща Адамат, отново потупа дъщеря си по бузата и се изправи. Един от близнаците го сграбчи за ръката.

— Остани — с умолителен глас рече хлапето.

Инспекторът обърса сълзите му.

— Ей сега се връщам. Стой с Фейниш.

С мъка Адамат се отдели от тях. Предстоеше му да спаси още едно от децата и съпругата си — още битки за печелене, преди всички да бъдат заедно и в безопасност.

Откри сержант Олдрич в коридора, почтително изчакващ с кепе в ръце.

— Отвели са Фая и най-големия ми син другаде — съобщи Адамат. — Останалите са в безопасност. Някой от онези скотове останал ли е жив?

Олдрич отговори тихо, за да не бъде чут от децата:

— Един от тях е отнесъл куршум право в окото, а друг — в сърцето. Отличен залп. — Той се почеса по тила. Не беше възрастен, ала косата му бе започнала да сребрее около слепоочията. Страните му бяха все още зачервени от изблика на насилие. Гласът му обаче оставаше сдържан.

— Прекалено добър — рече Адамат. — Трябваше ми поне един жив.

— Има оцелял — каза Олдрич.

В кухнята Адамат завари Роя Лисугера да седи със завързани зад гърба ръце. Кървеше от огнестрелни рани в рамото и бедрото.

Адамат взе един бастун от поставката за чадъри до входната врата. Този нямаше да се даде лесно.

— Ти си късметлия, Роя — каза той и посочи с върха на бастуна си към раните. — Може и да прескочиш трапа, ако раните ти бъдат превързани навреме.