Браян Маклелан - Алената кампания

Широчината на проходите го изненада. Имаше участъци, които можеха да поберат стотици. През най-тесните проходи спокойно можеше да мине карета, и то без да остърже стените.

Двамата артилеристи, за които Хиланска бе споменал, вървяха най-отпред. Те носеха собствени факли и оживено разговаряха помежду си — гласовете им ехтяха, докато преминаваха през различните зали. Край фелдмаршала, с подозрителен поглед, вперен в двамата войници отпред, и отпусната върху пистолета ръка, крачеше Олем, неговият телохранител. Влора и Андрия, двама от най-добрите барутни магове на Тамас, завършваха процесията.

— Тези пещери — отбеляза Олем, докато прокарваше пръсти по стената — са били разширени с инструменти. Таваните обаче — той посочи нагоре — са непокътнати.

— За тях се е погрижила водата — каза Тамас. — Вероятно преди хиляди години.

Фелдмаршалът премести поглед от тавана към пода. Пътят им се спускаше леко надолу, на моменти прекъсван от стълби, изсечени в пода, и захабен от стъпките на хилядите поклонници, семейства и свещенослужители, минаващи оттук всяка година. Въпреки тези следи на употреба, катакомбите оставаха празни — жреците бяха преустановили погребенията по време на обсадата, защото се опасяваха от срутвания, предизвикани от артилерийски огън.

Като дете, Тамас си играеше в подобни пещери, защото баща му — аптекар, обхождаше планините всяка година в дирене на редки растения, гъби и плесен. Често се срещаха същински лабиринти, отвеждащи дълбоко към вътрешността на планините. Други пещери пък свършваха неочаквано, точно когато започнеха да стават интересни.

Тунелът, по който вървяха сега, ги изведе в обширна пещера. Светлината на факлите вече не танцуваше по тавана и далечните стени, а изчезваше в мрака отгоре. Те стояха на ръба на езеро, чиито води бяха по-тъмни и от безлунна нощ. Гласовете им ехтяха в голямото, празно пространство.

Тамас спря край двамата артилеристи. Разкъса фишек барут с пръстите си и го допря до езика си. Трансът се отзова още с първия вкус, едновременно донесъл замайване и яснота. Тъпата болка в крака изчезна, а светлината на факлите се оказа повече от достатъчна, за да може фелдмаршалът да огледа цялата пещера.

Край стените бяха подредени каменни саркофази, натрупани почти произволно един върху друг на около десетина метра във въздуха. Из залата отекваше звукът на капки: източникът на подземното езеро. Единственият път до тази пещера бе този, по който току-що бяха дошли.

— Сър? — обади се единият от артилеристите. Казваше се Людик и в момента държеше факлата си повдигната високо в опит да прецени дълбочината на езерото.

— Намираме се на хиляди метри под планината — каза Тамас. — Но не и по-близо до Кез. Трябва да знаеш, че не обичам да ме водят на непознати места.

Петлето на Олемовия пистолет разкъса тишината на пещерата. Влора и Андрия, застанали зад Тамас, бяха приготвили оръжията си. Людик нервно се спогледа с другаря си и преглътна тежко.

— На пръв поглед изглежда, че тук подземието свършва — каза Людик и посочи с факлата си. — Но не е така. Проходите продължават, право към Кез.

— Откъде знаеш? — попита Тамас.

Людик се поколеба, защото очакваше да бъде порицан за следващите си думи.

— Защото ние продължихме нататък, сър.

— Покажи ми.

Шестимата подминаха два саркофага от другата страна на езерото и се спуснаха под измамно дълбока скала. Миг по-късно Тамас вече се намираше от другата страна. Пещерата се разгръщаше отново и водеше надолу към мрака.

Тамас се обърна към телохранителя си.

— Постарай се да не застрелваш никого, освен ако аз не ти кажа.

Олем поглади прилежно оформената си брада, без да откъсва очи от артилеристите.

— Разбира се, сър.

Ръката му не се отделяше от дръжката на пистолета. Напоследък Олем не беше от особено доверчивите.

Час по-късно Тамас излезе от пещерата и сред светлината на деня, като се изкачи нагоре през храсталаци и сипеи. Слънцето бе преодоляло планините, оставяйки долината в сянка.

— Всичко е чисто, сър — каза Олем, докато му помагаше да стъпи на по-стабилна земя.

Тамас провери пистолета си, подир което разсеяно изсипа съдържанието на нов барутен фишек върху езика си. Намираха се в дъното на долина със стръмни стени върху южния склон на планините. Тамас предположи, че са на по-малко от три километра от Будфил. Ако преценката му бе правилна, те се намираха встрани от вражеската армия.

— Това е старо речно корито, сър — каза приближаващата се Влора. Тя внимателно подбираше пътя си сред дребните камъни. — Насочва се първо на запад, сетне завива на юг. Дъното на долината не се вижда от хълмовете. Намираме се на няма и километър от кезианската войска, а нищо не показва, че врагът си е направил труда да проучи тази долина.