Браян Маклелан - Алената кампания

— Как ще успеем да нанесем удар срещу кезианската армия, навлязла в Адро, само с две хиляди души? — попита Тамас. Не можа да сдържи раздразнението в гласа си, когато кимна с глава към деливанеца. — И кой, по дяволите, е този?

Олем извади цигарата и я превъртя между пръстите си.

— Моля да извините фелдмаршала — обърна се той към тъмнокожия. — Все още не е дошъл на себе си.

Непознатият видимо се забавляваше.

— Надявам се това да се промени скоро, преди да сме се изправили срещу кезианците. — Той почтително кимна. — Аз съм деливанец. Но можете да ме наричате Сулам Девети.

Сулам Де…

— Милорд. — Тамас кимна на свой ред, прогонвайки инстинкта да коленичи. Установи, че устата му е пресъхнала. Излизаше, че не само е пътувал със самия крал на Делив, а и го беше нагрубил. — Не исках да ви обидя. Не осъзнавах…

— Не сте ме обидили, фелдмаршале. — Кралят повдигна вежда и погледна към земята. Може би очакваше Тамас да коленичи. Във всеки случай не загатна за това гласно.

Тамас все така не знаеше какво да каже. Какво точно знаеше кралят? И какво правеше той тук, пътувайки заедно с Тамас и нов-новеничък обоз?

— Ще ви помоля да ме извините, кралю — рече Тамас, — но аз наистина ще се нуждая от известно време, за да догоня събитията. Нямам представа за случилото се през изминалите дни.

Кралят сключи ръце зад гърба си.

— Нещо против да докладвам вместо вас, полковник? — обърна се той към Олем.

— Ни най-малко, Ваше величество.

— Да се разходим? — Владетелят протегна ръка към крепостта над тях.

Тамас го последва.

Двамата отново закрачиха по планинския път, край остатъците от Тамасовата армия. Олем ги следваше на почтително разстояние.

Деливанският крал поде:

— Ще ви кажа как изглеждаха нещата за мен, а по-късно вие ще довършите разговора си с полковник Олем. Пристигнах в Алватион с очакването да заваря адранска армия, а вместо това намерих две. Денят подир битката между войниците на херцог Никслаус и вашите бе малко объркващ, но благодарение на моите офицери, полковник Олем и полковник Арбър, всичко се уреди.

Сулам поспря за момент.

— Съжалявам за случилото се в Алватион, кралю — каза Тамас.

— Съжалявате? За какво? Вие сте спасили деливански град, Тамас. Аз съм ви задължен.

— Барутът?

— Вие и останалите барутни магове сте овладели щетите. Имало е жертви, разбира се, но градът все още е налице, а заедно с него и благодарността, която ви дължа.

— Виждам — Тамас погледна през рамо към обоза, — че сте осигурили запаси за пътуването ни. За което аз ви благодаря.

Очите на Сулам блеснаха и за пръв път от каретата насам той се усмихна.

— Това не е всичко — рече той.

— Простете?

— Фелдмаршале, това е само авангардът. Следват го петдесет хиляди бойци. Щеше да има и още, ако не бях изпратил по-голямата част от армията си по Великия северен път срещу Кез. Моите войници са на ваше разположение. А аз имам намерението да спечелим тази война. Подлости като извършените от Никслаус и Ипил не бива да остават подминати от никой владетел. — Тук усмивката на Сулам изчезна, в гласа му зазвънтяха решителни нотки. — Може да не одобрявам факта, че екзекутирахте Мануч, но Ипил нападна моя народ.

Петдесет хиляди деливански войници. Това вече, знаеше от опит Тамас, щеше да разтърси кезианците. Сърцето му литна от радост. Намесата на Делив щеше да наклони везните в полза на Адро. С подобен съюзник победата ставаше повече от възможна.

За пръв път от седмици насам Тамас изпита облекчение. Докато се приближаваше към крепостта, имаше усещането, че е смъкнал тежко бреме от раменете си.

Сред стените на крепостта изникна вълнение. Някакъв конник изхвърча от портата, препуснал стремглаво. Ездачът забеляза Тамас и рязко дръпна юздите, конят му спря сред облак чакъл. Той скочи от седлото.

— Сър — поде той. Страните му бяха зачервени, възпалени от шибалия ги мраз. Ръката му трепереше, докато отдаваше чест.

— Поеми си дъх, войнико — рече Тамас.

— Сър — на пресекулки докладва вестоносецът, — пристигнаха новини от един от постовете на източния склон. Адопещ, сър. Градът гори.

Привилегированият Борбадор стоеше на стълбите на средна по големина къща в адранските предградия и се опитваше да си припомни последния път, когато се бе обръщал за помощ към някого. Това не беше нещо, към което Привилегированите имаха навика да прибягват. Те или вършеха всичко сами, или просто издаваха нареждания.