Браян Маклелан - Алената кампания

Той лежеше по гръб. Когато отвори очи, пред тях изникна покривът на дилижанс. Вън се беше развиделило, което означаваше, че е бил в безсъзнание дълго време. Въздухът бе прохладен, разреден — обстоятелство, породило нова тревога във все още хаотичния му ум. Нима бе настъпила зима? Нима е лежал в продължение на месеци?

Ръцете му не помръдваха. След като превъзмогна поредния прилив на паника, фелдмаршалът осъзна, че всъщност е способен да ги движи, но бяха вързани. Костваше му огромни усилия дори само да ги помръдне. Нима кезианците го бяха пленили?

Първото лице, което зърна, определено не отговаряше на очакванията му.

То принадлежеше на смуглокож деливанец с къси, сиви къдрици. Носеше кафяво-зелена деливанска униформа без еполети и отличителни знаци. Приведен над Тамас, непознатият го гледаше замислено.

— Буден сте. Това е добре. Лекарите започваха да мислят, че ще сте в безсъзнание за неопределено време. Почти сме на върха.

Тамас отново затвори очи. Може би умът му все още не се беше отърсил от мътилката. Какъв връх?

— Кой, бездните да ви глътнат, сте вие? — попита Тамас. Лицето на мъжа му се струваше познато, с фамилиарността на отдавнашните спомени, като картина или статуетка от детството. Може би беше роднина на Сабон? Не, не приличаше на него.

Непознатият сведе глава.

— Аз съм деливанец.

— Попитах ви кой сте, не откъде сте. Ама че глупак.

Главоболието в Тамасовия череп кънтеше като параден барабан. Той размърда пръсти и отново изпробва въжетата. Момент. Нямаше никакви въжета. Тогава защо не можеше да помръдне? Тамас повдигна глава и погледна към одеялото, обвило стегнато гърдите му.

След известно гърчене Тамас успя да измъкне ръце. Избута одеялото и седна.

Носеше резервната си униформа — или поне така прецени. Във всеки случай тази не носеше следите от битката край Алватион.

Внезапно каретата спря и Тамас залитна. Деливанецът протегна ръка да го подпре. Фелдмаршалът я отблъсна.

— За какъв връх говорехте? — попита Тамас.

Вратата на каретата се отвори и в очертанията ѝ изникна Олем. При вида на Тамас той застана мирно, а лицето му се разцепи в широка усмивка.

— Сър! Радвам се да видя, че сте буден. Как е главата ви?

Тамас почувства прилив на облекчение. Все още се намираше сред собствените си хора. А и Олем беше въоръжен… С един последен поглед към непознатия си спътник Тамас слезе от купето.

— Чувствам се сякаш съм скочил от върха на кула и съм се приземил по лице — каза Тамас.

Той се огледа и видя, че се намират в планините. Ето за какъв връх ставаше дума.

— Подминали ли сме граничните крепости?

— Само първия пункт на планинската стража, сър. — Олем посочи към пътя. — Още не сме достигнали главната крепост. Ще пренощуваме тук, преди да продължим.

Смесица от чувства връхлетя Тамас. Краката му и без това едва го държаха, а вестта, че вече се намира на адранска почва, едва не го накара да падне. Той изблъска протегнатата за опора ръка и закрачи по пътя, изчислявайки мислено. По това време на годината пътят щеше да е свободен и сух. Щяха да навлязат сред равнините без проблеми и да се отправят към Суркови проход. Щяха да са възобновили защитата на отечеството си само след седмица и половина усилен ход.

— Сър, трябва още да почивате.

— Мога да ходя — каза Тамас, макар че стъпките му бяха неуверени, а главата му се въртеше. Пред тях крепостта на планинската стража се издигаше заплашително. Портите ѝ бяха отворени; граничарите приветстваха войниците, които крачеха по пътя. — Свежият въздух ще ми се отрази добре. Сега докладвай. Колко време съм бил в безсъзнание?

— Два дни, сър.

— Битката?

— Тя протече… — Олем се поколеба. — Задоволително.

— Загуби от наша страна?

Олем измъкна цигара от маншета си и я мушна в устата си, без да я пали.

— Разполагаме с по-малко от две хиляди боеспособни войници. Общо от двете бригади.

— Само толкова? — Тамас спря и се извърна към Олем. Забеляза, че обозът им се проточва далеч назад по пътя… Обоз ли? Това също бе ново. — А Гаврил?

— Демасолин го спаси.

Тамас почувства вълна на облекчение.

— Барутните ми магове?

— Видаслав отнесе щик в стомаха. Не знаем дали ще оцелее. Леони загина, докато защитаваше Влора от Пазител.

— А Влора? — сърцето на Тамас притихна в очакване.

— Ранена е, но е жива.

Тамас се облегна на телохранителя си. Минаха няколко секунди, преди да се овладее и да отстъпи встрани.

Забеляза, че възрастният деливанец от каретата ги следва.