Лоръл Хамилтън - Сънят на инкубата

Той ме спря с вдигната ръка.

- Анита, имаш двама мъже, които живеят с теб. И двамата те обичат. И двамата те желаят. И двамата подкрепят кариерата ти. Двамата са ти нещо като съпруга. На този свят има хора, които биха убили, за да имат това, което имаш ти. А ти просто го захвърляш.

Гледах го, без да знам какво да отвърна.

- Единственото, което пречи на това малко домакинство да бъде идеално за всички замесени, е това, че нуждите на Натаниел не се удовлетворяват. – Той пристъпи по-близо до мен, но изражението на лицето му беше толкова сериозно, че въобще не си помислих, че предстои целувка, защото не предстоеше. – Ти наложи динамиката, така че ти носиш панталоните в това трио и в това няма лошо, при Майка и Натаниел се получава без проблем. Но има и трудност в това да носиш панталони, Анита – на теб се налага да взимаш трудните решения. Животът ти сега върви по-добре, отколкото по времето, когато те срещнах. Никога не съм те виждал по-щастлива. Майка не го познавам толкова добре, но Натаниел никога не е бил по-щастлив през всички тези години, откакто го познавам. Всичко е наред, Анита. Всички се грижат да е наред. Всички, с изключение на...

- Мен – го прекъснах.

- Теб – съгласи се той.

- Знаеш ли, Джейсън, не мога да кажа, че грешиш за каквото и да било от това, но точно в този момент те мразя.

- Мразѝ ме, ако искаш, но ми омръзна да наблюдавам как хора, които имат всичко, което сърцето им желае, и го захвърлят.

- Не това желае сърцето ми – казах.

- Може би не, но от това се нуждаеше ти. Трябваше ти такава съпруга, каквито са били през 50-те.

- Не се ли нуждаят всички от това? – отбелязах.

Той ми се ухили.

- Не, някои хора биха предпочели да бъдат съпругата, но аз не мога да намеря жена, която да бъде достатъчно мъж, че да ме задържи в порядки, към които още не съм свикнал.

Това ме накара да се усмихна. По дяволите.

- Ти си единственият, който може да ми говори такива неща и да не ме накара да му се вбеся в продължение на дни, или по-дълго. Как така ти се разминава?

Той ме целуна набързо по устните, по-скоро по братски, отколкото нещо друго.

- Не знам как ми се разминава, но ако можех да го опаковам в бутилка, Жан-Клод щеше да плати състояние за него.

- Може би не само той.

- Може би не. – Той отстъпи назад с усмивка, но погледът му отново бе станал сериозен. – Моля те, Анита, отиди си вкъщи и не откачай. Просто се прибери и бъди щастлива. Бъди щастлива и позволи на всички около теб да бъдат щастливи. Толкова ли е трудно?

Когато Джейсън поставеше въпроса по този начин, не изглеждаше трудно. Всъщност, изглеждаше много логично, но вътрешно изглеждаше трудно. Вътре в мен го усещах като най-трудното нещо на света. Да се отпуснеш и да не разнищваш всичко до смърт. Просто да се отпуснеш и да се наслаждаваш на това, което имаш. Да се отпуснеш и да не правиш всички около теб нещастни със собствения си вътрешен диалог. Да се отпуснеш и да бъдеш щастлив. Толкова просто. Толкова трудно. Толкова ужасяващо.

Кола изхвърча със свирещи гуми от паркинга, докато Джейсън ме придружаваше до джипа. Видях я само за момент, преди да излети на улицата, но я разпознах. Явно Рони щеше да ги прибере в къщи, но караницата не беше приключила. Проблемът не беше мой. Бог знае, че имам предостатъчно проблеми в моите връзки, дори и без да си пъхам носа в чуждите. Е, понякога, колкото и да се опитваш да не се набъркваш в проблеми, няма как да го направиш.

- Може ли да ме хвърлите до нас? – Въпросът беше зададен от Луи Фейн, доктор Луи Фейн, макар и докторатът му да не беше по биология на хората, а по биология на прилепите. Темата на доктората му беше адаптацията на малкия кафяв прилеп към човешките селища. Всъщност работата му с прилепите, един различен вид, го беше отвела до пещера, в която имало плъхолак, който го атакувал. Затова се окосмяваше един път месечно.

- Разбира се – казахме аз и Джейсън в унисон.

Луи се усмихна.

- Имам нужда от само една кола, но благодаря все пак. – Очите му, които бяха съвсем черни, а не тъмно кафяви като моите, не пасваха на усмивката. Все още бяха ядосани.

- Домът му е на път за „Цирка” – каза Джейсън.

- Окей – кимнах. Погледнах Луи и едновременно ми се искаше да попитам за какво се бяха карали, и да не разбирам за какво се бяха карали. Спрях се на: – Добре ли си?

Той поклати глава:

- Така или иначе Рони вероятно утре ще ти звънне и ще ти каже. Вероятно не е проблем да знаеш, а дори можеш да й налееш и малко акъл.