Пиер Певел: Рицарят

— Рицарю! — извика той.

Тъй като затворникът не реагираше, капитанът повтори:

— Рицарю! Рицарю, чувате ли ме?

Понеже не последва отговор, той се обърна към тъмничаря.

— Той с ума си ли е? — попита той. — Чува ли ме?

Вместо отговор, тъмничарят направи гримаса и сви рамене.

— Отвори — нареди му капитанът, като се мъчеше да не обръща внимание на гласовете, които шепнеха в ушите му.

Гласове, които обикновено чуваше само в съня си. Тъмничарят се подчини, отключи решетката и се дръпна, за да направи път на двама войници да минат. Те хванаха затворника под мишниците и го вдигнаха. Човекът не се съпротивляваше. Беше висок, широкоплещест, тялото му беше изсушено от тъмничните изпитания. Смърдеше и сякаш нямаше никаква сила.

— Рицарю? — отново опита капитанът.

Разтревожен, хвана брадичката му с палеца и показалеца си и внимателно повдигна главата му. Косата се дръпна назад и откри изпито лице с празен поглед и опънати черти.

Това беше лицето на все още млад човек, който обаче беше преминал през непоносими изпитания. Тъмна слама покриваше хлътналите му бузи. Белег разсичаше лявата му вежда. Устните му бяха пресъхнали.

Напразно капитанът търсеше някакво пламъче в очите на затворника.

— Отведете го — каза той.

Чувстваше се потиснат. Застрашен от сенките на Далрот. Също като другите, изведнъж и той бе обзет от едно-единствено желание — колкото може по-бързо да се махне от това проклето място.

Затворникът повече се оставяше да го носят, отколкото опитваше да върви. Трудно се държеше на краката си, често се препъваше и трудно успяваше да следва хода, който войниците му налагаха. Капитанът на няколко пъти помоли тези, които го носеха, да не го измъчват, но и той като тях бързаше да напусне килиите.

Мъртвешко стенание се издигна от дълбините на крепостта, когато тъмничарят най-накрая затвори черната врата — сякаш Далрот се оплакваше, че една душа ѝ се изплъзва. За капитана и хората му това беше облекчение. Освободени, те дишаха по-леко и се изненадаха, като видяха, че се усмихват без никаква причина, просто защото бяха живи и здрави. Капитанът благодари на тъмничаря, направи знак на групата да го последва и заизкачва витата стълба, която извеждаше към по-горните етажи на Далрот.

Към бурята.

Бурята не беше отслабнала. Напротив, разразяваше се още по-страшна. Бученето на урагана разтърсваше острова като удари на тъпан. Светкавиците раздираха черното измъчено небе на ослепителни кървавочервени ивици. Дъждът забиваше поройните си струи. Навън вятърът виеше в бойниците, блъскаше прозорците, гасеше факлите и повдигаше завесите по стените. Въздухът беше толкова влажен, че сякаш беше станал плътен и хората трябваше да дишат с полуотворена уста, за да не се задушат.

Почти бяха пристигнали, когато се наложи да прекосят един просторен двор. Капитанът се поколеба, но най-краткият път беше оттук. Направи знак да го последват и бързо се впусна пръв навън.

Това беше моментът, който затворникът чакаше.

Превили гръб под пристъпите на бурята, двамата войници, които го придържаха, мислеха само как да прекосят двора по-бързо. Не видяха нищо и реакциите им закъсняха, когато затворникът се освободи с рязко движение на раменете. Не загуби и секунда. Удари с лакът единия от войниците, завъртя се и повали другия с удар с коляно ниско в корема. Мъжът падна, превит на две и стенещ. Паднал на земята, другият нямаше време да се осъзнае. С невероятна сила и умение затворникът го преметна през рамо и го остави да падне тежко на гръб. В същото движение измъкна меча от ножницата му и щеше да го прикове към земята, когато капитанът извика:

— Не!

Затворникът се спря в момента, когато изтрещя една светкавица. Извърна полуделите си очи към капитана.

— Не, рицарю. Не го правете… Моля ви.

Безразличен към пристъпите на дъжда, които го блъскаха, затворникът гледаше капитана някак заинтригуван и равнодушен, сякаш думите, които чуваше, му бяха едновременно непознати и странно близки. После нова светкавица разкъса нощта, обливайки в пурпур двора и войниците, които със саби в ръце мълчаливо се разгръщаха.

Затворникът скочи.

— Рицарю! — извика капитанът.

Напразно.

Мъжът вече се измъкваше по едно стълбище.

Светът беше някакъв кошмар, кралство, обсебено от призраци, крещящо.

Затворникът бягаше.

Заслепен от поривите на вятъра, объркан от гърма на светкавиците, той не знаеше къде отива. Тук всичко му беше чуждо и враждебно. В небето се разтваряха кървавочервени пропасти, които искаха да го погълнат. Вятърът носеше стенанията и смеховете на прокълнати души. Светкавица прогърмя и падна зад него.