Робърт Джордан: Нож от блянове

Галад поклати сърдито глава. Тром беше прав, но всичко тук бе сбъркано. Много сбъркано.

— Ще подпишеш ли освобождаването и на другите? Знаеш, че Асунава ще измисли начин да обвини и тях. Ще подпишеш ли освобождаване за Чедата, които не искат да помагат на сеанчанците да завзимат земите ни в името на някакъв човек, умрял преди повече от хиляда години? — Няколко тарабонци се спогледаха и закимаха, също и други, не само амадицийци. — А мъжете, които бранеха Крепостта на Светлината? Това „освобождаване“ дали ще им свали веригите? Ще накара ли сеанчанците да престанат да се държат с тях като с животни?

Още сърдит ропот. Тези затворници вгорчаваха душите на всички Чеда.

Скръстил ръце пред гърдите си, Тром го изгледа, сякаш го виждаше за първи път.

— А ти какво би направил?

— Бих накарал Чедата да намерят човек, който и да е, който да се бие със сеанчанците, и да се съюзят с него. Бих се погрижил Чедата на Светлината да препускат в Последната битка, вместо да помагат на сеанчанците да ловят айилци и да ограбват страните ни.

— Който и да е? — въкликна с пискливия си гласец един кайриенец — Дойрелин. Никой не си правеше майтап с гласа на Дойрелин. Макар и нисък, той беше почти толкова широк, колкото висок, по тялото му нямаше и грам тлъстина и можеше да сложи орехи между пръстите си и да ги счупи, като си свие юмруците. — Това може да означава и Айез Седай!

— Ако искаш да бъдеш на Тармон Гай-дон, ще трябва да се сражаваш редом с Айез Седай — кротко отвърна Галад.

Младият Борнхалд се намръщи отвратено, и не беше единственият. Биар почти се надигна, след което се наведе отново да си свърши работата. Но никой не изрази несъгласие. Дойрелин бавно кимна, сякаш не се беше замислял досега за това.

— Вещиците изобщо не ги понасям — заговори Биар, без да вдига глава. Кръвта се просмукваше през превръзките, докато ги стягаше. — Но Поученията гласят, че за да надвиеш гарвана, трябва да се съюзиш със змията, докато свърши битката. — Всички закимаха съгласни.

Гарванът означаваше Сянката, но всички знаеха, че също така е сеанчанският имперски герб.

— Аз ще се бия до вещиците — заяви един дългурест като върлина тарабонец — и дори до тези Аша’ман, за които непрекъснато слушаме, стига те да се бият със сеанчанците. Или на Последната битка. И ще се бия с всеки, който каже, че греша. — Огледа се сърдито, сякаш бе готов да почне още тук и веднага.

— Изглежда, нещата ще се разиграят точно както го желаете, милорд капитан-командире — каза Тром, с доста по-дълбок поклон от този, с който бе удостоил Валда. — До някаква степен поне. Кой може да каже какво ще ни донесе следващият час, да не говорим за утре?

Галад се изсмя и собственият му смях го изненада. Едва до вчера беше сигурен, че никога повече няма да може да се засмее.

— Лоша шега, Тром!

— Така е написано в закона. А и Валда сам го заяви! Освен това ти намери кураж да кажеш това, което мислят мнозина, макар да си държат езиците зад зъбите, самият аз съм от тях. Твоят план за Чедата е по-добър от всичко, което съм чувал, откакто умря Педрон Ниал.

— Все пак е лоша шега. — Каквото и да гласеше законът, тази му част бе пренебрегвана още от края на Стогодишната война.

— Ще видим какво имат да кажат Чедата по въпроса — отвърна Тром и се ухили широко. — Когато ги приканиш да ни последват към Тармон Гай-дон и да се бият рамо до рамо с вещиците.

Мъжете отново започнаха да се тупат по раменете, този път по-силно, отколкото след победата му. Отначало бяха само неколцина, после се включиха и други, накрая всички, в това число и Тром, изразиха одобрението си. Всички освен Кашгар. С дълбок поклон салдеецът поднесе с две ръце на Галад прибрания в ножницата меч със знака на Чаплата.

— Това вече е ваше, милорд капитан-командире.

Галад въздъхна. Надяваше се тази глупост да заглъхне, преди да стигнат лагера. Връщането там бе достатъчно глупаво и без подобни претенции. Най-вероятно щяха да го оковат във вериги, ако преди това не го пребиеха до смърт.

Но трябваше да тръгне. Това бе правилният избор.

Светлината бе започнала да се усилва в тази хладна пролетна утрин, макар слънцето още да не се беше показало и на резка над хоризонта, и Родел Итуралд вдигна обкования със злато далекоглед, за да огледа селото под хълма, на който бе спрял дорестия си кон. Мразеше да чака да стане достатъчно светло, за да вижда. Предпазливо, за да не блесне лещата, той постави върху палеца си края на дългата тръба и я заслони със свитата си в шепа ръка. В този час стражите щяха да са най-малко бдителни, успокоени, че тъмнината, в която може да се промъкне враг, скоро ще се отдръпне, ала откак се бе прехвърлил от равнината Алмот, той беше чул истории за айилски набези в Тарабон. Ако самият той беше страж и се озърташе за дебнещи наоколо айилци, щяха да му израстат още очи. Тази странна страна не беше закипяла като разритан мравуняк срещу проклетите диваци. Странна, и може би зловеща. Тук можеше да се видят много въоръжени мъже, сеанчанци и подчинени на тях тарабонци, сеанчански орди строяха ферми и даже цели села, но достигането му дотук се бе оказало прекалено лесно. Днес обаче лесното свършваше.