Робърт Джордан - Нож от блянове

— Кураж ли събираш, Лиандрин? — попита дрезгаво Сурот. Оплетената на тънки плитки коса бе достатъчна, за да я познае.

Да’ковале изписука, смъкна се на колене, наведе се и опря чело в килима. На това поне се беше научила.

— Не исках да ви навредя, Върховна лейди! — излъга тя. — Знаете, че не бих го сторила. — Гласът й беше задъхан панически. Да се научи кога да говори и кога — не явно беше извън възможностите й, както и да говори с подобаваща почит. — И двете сме се врекли да служим на Великия властелин, Върховна лейди. Нима не доказах, че мога да съм полезна? Премахнах Алохин, нали? Казахте, че желаете смъртта й Върховна лейди, и аз я премахнах.

Сурот направи гримаса, надигна се в тъмното и тънката завивка се свлече в скута й. Колко лесно беше да забравиш за присъствието на една да’ковале, дори тази да ковале, и неволно от езика ти да се изплъзнат неща, които не бива да се изплъзват. Алохин не беше опасна. Просто неудобна. Не на място стоеше в ролята си на Гласа на Сурот. С това бе постигнала всичко, което бе искала някога, и вероятността да го рискува с най-малката измяна беше изглеждала нищожна. Вярно, ако просто си беше счупила врата, като падне по стълбището, Сурот щеше да изпита леко облекчение, че е отпаднал един досаден проблем, но отровата, от която бе останала с оцъклени очи и посиняло лице, бе нещо съвсем друго. Колкото и да бяха заети с издирването на Тюон Търсачите, това беше привлякло очите им към домакинството на Сурот. Беше дори принудена да настои за това. За убийството на своя Глас. Това, че сред слугите й имаше Подслушвачи, го приемаше — във всяко домакинство имаше Подслушвачи. Търсачите обаче не само подслушваха. И можеха да разкрият онова, което трябваше да остане скрито.

Прикриването на гнева й струваше изненадващо усилие и тонът и бе по-хладен, отколкото искаше.

— Надявам се, че не ме събуди само за да ме умоляваш отново, Лиандрин.

— Не, не! — Глупачката вдигна глава и дори я погледна в очите! — Пристигна офицер, изпратен от генерал Галган, Върховна лейди. Очаква ви, за да ви заведе при него!

Слепоочията на Сурот запулсираха от раздразнение. Беше си позволила да забави съобщение от Галган — и я гледаше в очите? В тъмното, вярно, но тя едва сдържа подтика си да я удуши с голи ръце. Втора смърт веднага след първата щеше да подсили интереса на Търсачите към дома й, ако научеха за това, но Елбар с лекота щеше да премахне тялото. Биваше го за такива задачи.

Само дето изпитваше наслада от притежанието на бивша Айез Седай, която някога се бе държала толкова надменно с нея. Да я превърне в съвършена във всяко отношение да’ковале щеше да е огромно удоволствие. За жалост, време беше жената да бъде окаишена. Сред слугите й вече бръмчаха досадни слухове за неокаишена марат-дамане.

Само още няколко дни чудене, докато сул-дам откриеше, че е заслонена по някакъв начин, за да не може да прелива, ала това щеше да помогне да се отговори на въпроса защо не е била окаишена преди. Елбар обаче трябваше да намери някоя Ата-ан Шадар между сул-дам. Това изобщо не беше лека задача — странно, но сравнително малко сул-дам се обръщаха към Великия властелин — и тя вече не можеше да се довери на никоя от тях. Но навярно на Ата-ан Шадар можеше да се разчита повече, отколкото на останалите.

— Запали светилниците и ми донеси халат и чехли — рече тя и стъпи на пода.

Лиандрин излази до масата със затулената пясъчна купа на позлатения триножник, изсъска, щом я пипна с небрежна ръка, но бързо вдигна един нажежен въглен с машата, раздуха го да се разгори и запали двата посребрени светилника, като нагласи фитилите тъй, че пламъците да не трепкат и да не пушат. Езикът й можеше да намеква, че се смята за равна на Сурот, а не собственост, но каишката я бе научила да изпълнява заповедите пъргаво.

Обърна се с единия светилник в ръката, сепна се и ахна, щом видя надигналия се в ъгъла Алмандарагар с черните му хлътнали очи, съсредоточени върху нея. Що за глупости — толкова пъти го беше виждала! Вярно, беше си страховита гледка, висок десет стъпки и близо две хиляди фунта тежък, с гола червеникавокафява кожа и свил шестопръстите си предни лапи тъй, че ноктите се изпъваха и свиваха, изпъваха и свиваха.

— Кротко! — изръмжа Сурот на лопара. Позната команда, но той изопна широко уста и показа острите си зъби, преди да клекне и да положи огромната си кръгла глава на лапите си като хрътка. Но и не затвори очи. Беше доста разумен и явно не вярваше на Лиандрин повече, отколкото тя на него.