Труди Канаван - Мисията на посланика

— Да видим дали каретата ни чака.

Те се ухилиха и го последваха към изхода на Университета.

Когато Ачати, Денил, останалите ашаки и Унх стигнаха до пътя, откриха, че робите, които бяха изпратили напред са подготвили каретата и конете и ги очакват. Ашаките, които бяха дошли да помогнат, се обърнаха към Денил и се сбогуваха с него.

— Съчувстваме ви — каза единият от тях. — Сигурно е много дразнещо помощникът ви да бъде съблазнен от някаква жена.

— Да — отвърна Денил. — Но поне знам, че е отишъл по своя воля и не е в опасност… или поне не вярва да е. И… отново се извинявам за поведението му. Не беше нужно да ви поставя в опасност.

Друг от мъжете сви рамене.

— Заслужаваше си заради възможността да се опитаме да направим нещо срещу тях или да открием града им, макар и всичко да завърши с неуспех.

— Но… вие сигурно нямаше да продължите да преследвате Изменниците, без те да бъдат принудени да ви убият? — каза Денил.

Ашаките се спогледаха и Денил внезапно разбра причината за привидното им безгрижие. Те не искаха да признаят, че са били превъзхождани числено или че са се провалили в задачата си, затова се преструваха, че всичко е наред. Всъщност през цялото време са били наясно за поетия риск и се бяха страхували. Но щеше да е проява на грубост да ги накара да си го признаят.

— Обаче ашаки Ачати ми каза, че сме успели да навлезем по-навътре в територията им от всички останали, които са опитвали някога — рече той, вмъквайки тон на гордост и възхищение в гласа си.

Ашаките закимаха и се усмихнаха.

— Ако някога все пак решите да си върнете помощника, обадете ни се — рече най-разговорливият от тях. — Кралят няма да се поколебае да събере малка армия за тази цел. Ние винаги си търсим някакво оправдание, за да ги прочистим.

— Ще го имам предвид! — увери ги той. — Ценя предложението ви. — Той се обърна и погледна към Унх. — Познавам и добър следотърсач, когото да извикам.

Туземецът леко наклони глава, но не промени изражението на лицето си. Сачаканците не казаха нищо, докато най-мълчаливият от тях не се прокашля.

— Според вас какво ще направи Гилдията по въпроса с лорд Лоркин?

Денил поклати глава.

— Не знам — призна той. — Но сигурно ще ми изпратят нов помощник. Да се надяваме, че изборът им ще бъде по-добър от моя.

Сачаканците се засмяха. След това разговорливият сачаканец потри ръце.

— Тогава да поемаме по пътя си.

След като се сбогуваха, сачаканците си тръгнаха. Унх кимна още веднъж на Денил и този жест означаваше много повече от сбогуванията на сънародниците му. Групата им се отдалечи сред облак прах. Денил и Ачати се качиха в каретата, а двамата роби на сачаканеца се настаниха отвън. Колата се залюля и потегли плавно по пътя.

— Така е по-добре — каза Ачати. — Удобство. Уединение. Възможност за редовни бани.

— Определено очаквам с нетърпение първата.

— Подозирам, че помощниците ни също бързат да се приберат у дома, макар да не успяха да отърват Сачака от няколко Изменници.

Денил потрепна.

— Отново се извинявам за това, че ви причиних толкова неудобства за нищо.

— Не беше за нищо — поправи го Ачати. — Вие бяхте длъжен да го потърсите, аз бях длъжен да ви помогна. Младият мъж можеше да се намира в опасност. А това, че не беше, не омаловажава пътуването ни.

Денил кимна, благодарен за проявеното от сачаканеца разбиране.

— Предполагам, че трябва да се извиня и от името на Лоркин. Сигурен съм, че щеше да ни уведоми по-рано за решението си, ако бе имал възможност.

— Може би е решил къде да отиде едва след като е разговарял с вас — сви рамене Ачати. — Не бихме тоя път напразно. Всъщност дори бе доста поучителен за това как мислят киралийците и как мислите вие. Аз, например, си бях създал различно впечатление за мотивите на това толкова усърдно търсене на помощника ви. Помислих си, че може… между вас да има нещо повече от обикновена лоялност между колеги магьосници и киралийци.

Денил го погледна изненадано.

— Решили сте, че сме…!?

— Любовници — изражението на мъжа беше сериозно. Той извърна поглед встрани. — Моят роб е много красив и талантлив. Той ме обожава. Но това е обожанието, което един роб изпитва към добрия господар. Аз ви завиждах за вашия помощник.

Неспособен да отмести изненадания си поглед от Ачати, Денил се опита да намери подходящ отговор, но не откри такъв. Ачати се засмя.

— Не може да не сте го усетили.

— Ами… да, но трябва да призная, че ми отне време.