Труди Канаван - Кралицата на изменниците

Тя се поколеба, преди да отговори. „Поне е готов да го обсъдим. Може би трябва. Да избием тази мисъл от главите ни“.

— Това би било… добре, доста хора ще възразят срещу това. Аз съм черна магьосница. Вие сте… женен.

— Това ли е всичко? — Той поклати глава. — Каква сте традиционалистка. Сония, жената, която промени всичко — Гилдията, киралийското общество, начинът, по който възприемаме черната магия — се притеснява от клюките?

— Разбира се. Нужни ми бяха години, за да спечеля доверието на хората. Не мога да си позволя да го изгубя.

— Няма. Те ще се зарадват, ако видят, че сте избрала друг магьосник.

Тя извърна поглед.

— Не можете да сте сигурен в това.

— Познавам киралийските клюки по-добре от вас — отвърна той. — И имам съмнителното удоволствие да съм ги изпитал на свой гръб.

Регин въздъхна. Сония го погледна и сърцето й потрепна. Той изглеждаше разочарован. „Може би е прав. Не, няма как да знае какво съм преживяла през последните двайсет години. Хората непрекъснато да преценяват всяко мое движение, всеки приятел или любовник, който съм имала“.

Но стрелвайки го отново с поглед, тя знаеше, че той е прав поне за едно. Наистина я привличаше. Много. „Колкото и ненормално да е това“.

— И така — рече тихо той, — щеше ли да е приемливо, ако бях разведен?

— Не! — възрази тя, макар да не беше сигурна дали реагира така на въпроса му или на това, че Регин не се отказва от темата.

— Може би трябва да перифразирам. Щеше ли да е приемливо за вас, ако бях разведен? — Той се наведе към нея и тя го цогледна. — Ако мнението на останалите нямаше значение, щяхте ли да ме приемете?

Регин я гледаше право в очите. Нямаше да е лесно да го излъже. Тя се поколеба и отвори уста да се опита.

Но не успя да каже нищо, защото той внезапно я целуна. Сония замръзна от изненада, когато Регин плъзна ръцете си около нея и я привлече към себе си. Тя установи, че не може да направи нищо, за да се възпротиви. Тялото й направи онова, за което копнееше — да почувства топлината му.

Трябваше да признае, че целувката бе невероятна. Когато свърши, тя се почувства разочарована, макар да бе останала без дъх. Регин я погледна, но не тъй самоуверено, както преди. „Ако сега се възпротивя, той ще се откаже.

Не искам да се възпротивявам“.

Сония се замисли какво да каже.

— Все още не сте разведен — напомни му тя.

Регин се усмихна.

— Напротив. Кралят ми даде развод, преди да тръгнем към Сачака.

— Какво? Вие не ми казахте!

— Разбира се, че не. Познавам ви твърде добре. Щяхте да усетите намеренията ми и да ме държите на една ръка разстояние — каза й той.

— През цялото време сте го планирали? Ах вие, манипулативен интригант…

— Но винаги с добри намерения — рече той. После я целуна отново.

Когато Лоркин влезе в стаята на кралицата, Савара вдигна поглед от документите, които четеше, и се усмихна. Лоркин се спря и притисна длан към сърцето си, но тя се намръщи и му махна с ръка да влиза.

— Престани. Никой не ни гледа. А Тивара те чака — каза му тя.

Той отиде до стаята, където спяха с Тивара. Почука леко по вратата, чу тих отговор и влезе. Тивара лежеше на тясното легло и четеше други документи, облечена само в къса риза. Той затвори вратата и се облегна върху нея с надеждата, че няма да му се наложи да се махне оттам скоро.

Тя го погледна и завъртя очи.

— Престани.

— Не мога — отвърна той.

— Много добре. Тогава си стой там. Накрая ще ти омръзне.

— Съмнявам се.

Тивара се опита да не му обръща внимание, но той виждаше, че очите й шарят по листовете, без да стигат до краищата им. Накрая тя ги остави, въздъхна и го погледна.

— Предполагам, че има начин да те накарам да престанеш, който да удовлетвори и двама ни.

Той ококори очи в подигравателна невинност.

— И двама ни?

— Определено. Ела насам и нека да поекспериментираме малко с твоята нова способност. Предполагам, че има някои удовлетворяващи и двама ни начини да приложим това умение.

Малко по-късно Лоркин лежеше на пода до нея, а чаршафите служеха като не особено подходящ заместител на дюшек. И преди беше изморен, а сега още повече, но това бе приятна умора и той устоя на изкушението да я изцели.

— Наистина ни трябва по-голямо легло — каза Тивара.

— Да.

— Как са нашите посланици?

Лоркин преглътна усмивката си. Савара бе започнала да нарича Денил и Тайенд „нашите“ посланици от деня, в който се беше запознала с тях.

— Добре са. Намират се в библиотеката, радват се като деца на новите играчки. Мисля, че откриха нещо за книгата на Денил.