Александра Бракен - По залез

Намръщих се, борейки се да не погледна към родителите си. Не исках да ги карам да се чувстват още по-виновни, отколкото вече бяха.

– Трябва най-накрая да мръднем от тази тема – каза един друг мъж. – Иначе няма да сме в състояние да отговаряме на въпроси...

– Съгласна съм – каза изведнъж доктор Грей, а после доизясни: – Ако младият джентълмен позволи. Освен ако не са извършили престъпление или ако психологическото влияние на преживяванията им е нарушило тяхната способност за взимане на решения, или пък са увредили някого, аз вярвам, че децата, които извеждаме от лагерите, трябва да могат да имат правото да избират. Въпреки това на родителите на деца, които не са достигнали до прага на живота-или-способностите, трябва да бъде позволено да взимат решението и това трябва да се случи преди седмия рожден ден на детето им.

Гласът ù бе напрегнат до точката на пречупването – отвъд умората. Репортерите погълнаха всяка една нейна дума, скачайки на крака, за да запратят към нея залп от въп­роси, всичките от които можеха да се обобщят като: Къде е президентът Грей ?

Сенатор Круз се загледа в бележките си, а после попита небрежно:

– Мислиш ли, че би могъл да измислиш по-добра система, знаейки това, с което се налага да работим?

– Да – отвърна Дунди без намек на арогантност. – И си мисля, че ако продължите с плана си, не само ще игнорирате психологическите и емоционалните потребности на децата, излизащи от лагерите, но и ще ги осъдите на живот в страх и срам. И ако смятате това да е така, тогава може би направо е по-добре да си ги оставите по лагерите.

– Добре – отбеляза сенатор Круз. – Ще продължим отново нашата дискусия по тази точка след завършването на пресконференцията. Ако някой друг от засегнатите от ПСИ младежи би искал да се присъедини към нас, моля, нека се обърне към мен.

В средата на всичко това някой бе изчезнал от предния ред столове – млад мъж с бейзболна шапка. Той се мержелееше към външния край на залата и се движеше бързо към изхода. Лицето му бе сведено, а ръцете му бяха скръстени пред гърдите му. Той би могъл да е всеки.

Но аз знаех точно кой бе.

Изплъзнах се, пренебрегвайки въпроса в очите на Лиъм и Вида, и в отговор вдигнах един пръст. Имах чувството, че това щеше да отнеме много по-дълго от минута, но сега, когато сенатор Круз говореше отново – този път за бъдещите избори за конгресмени и президент, – тяхното внимание се бе върнало обратно към нея.

В коридора отвън беше с десет градуса по-хладно от задушната сауна, в която бе започнала да се превръща балната зала. Споходи ме усещането, че бе излязъл тук в търсене на малко тишина, а не заради хладния въздух. Той бе стигнал почти до края на дългия коридор и бе седнал на едно място срещу прозореца с изглед към паркинга на хотела.

– Дошла си да се посмееш ли? – попита Кланси с дрезгав глас. Той така и не си обърна главата. Задържа очите си, приковани върху прозореца. – Наслаждавай се!

– Не съм тук, за да ти се подигравам – уверих го аз.

Той изсумтя, но не каза нищо. В крайна сметка ръцете му се свиха в скута му, където се свиваха в юмрук и се отпускаха отново.

– Продължавам да губя чувствителността в пръстите на дясната си ръка. Те казаха, че никога не са виждали подобно усложнение.

Прехапах обратно зад езика си едно инстинктивно „съжалявам“. Това не бе вярно.

– Казах ти, че ще се случи така, нали? – напомни ми Кланси. – Че изборът, който всички вие така глупаво гоних­те, се озова в ръцете на хора, които от самото начало ви бяха поставили в тези условия. Не бе задължително да става така.

– Не – отвърнах аз многозначително. – Не беше задължително.

За първи път той се обърна и погледна право в мен. Възстановяването от операцията бе изцедило заоблеността на чертите му и цвета на кожата му. Имах чувството, че ако бях вдигнала бейзболната шапка, отдолу щях да открия току-що обръсната глава и пресни белези.

– Какво се случи с Нико?

Е. Това не го очаквах.

– Тук е. Не го ли видя?

Раменете му се надигаха и спаднаха успоредно със следващото дълбоко вдишване, което той направи.

– Искаш ли да говориш за нещо с него? – попитах го аз. – Може би за нещо, за което съжаляваш ?

– Съжалявам единствено за това, че загубих контрол над ситуацията. Но... това няма значение. Ще измисля начин да се справя и да деактивирам устройството, което тя ми сложи. Да си върна всичко обратно. Мога да го сторя. Повече отвсякога съм по-близо до правилните хора. Мога да намеря баща си, където и да се е скрил. Мога да го сторя.