Вероника Рот - Смъртни белези

Той я последва до горната палуба и по тесния коридор към килера. Малкото помещение беше пълно с платове — чаршафи, кърпи и дрехи. Акос нахлузи една възголяма риза и веднага се почувства по-добре с нещо чисто на себе си.

Сайра вече вървеше към навигационната палуба, пуста, тъй като корабът беше влязъл в орбита. До изходния люк майка му и Тека увиваха тялото на Ори в бели чаршафи. Вратата нa камбуза още беше затворена. Сестра му и Исае бяха вътре.

Той застана до Сайра пред наблюдателния прозорец. Панорами като тази винаги я привличаха — необятни и празни. На него не му допадаха, но пък харесваше блещукащите звезди, сиянието нa далечни планети, тъмния пурпур на космическия поток.

— Сещам се за едно любимо шотетско стихотворение — подхвана тя на чист тувхийски.

През цялото им време заедно я беше чувал да казва едва няколко думи на родния му език. Това, че сега говореше на него, значеше нещо — че вече са равни по начин, невъзможен в миналото. Почти беше загинала, за да го постигне.

Той сбърчи умислено вежди. Действията на човек в момент на болка говореха много за него. А Сайра, вечно измъчвана от болка, почти даде живота си, за да го освободи от шотетския затвор. Акос никога нямаше да забрави постъпката ѝ.

— Трудно ще го преведа — продължи тя. — Но в груб превод един от стиховете гласи: „Натежалото сърце знае, че справедливостта е възтържествувала“.

— Произношението ти е много добро — похвали я той.

— Харесва ми как звучат думите. — Тя докосна гърлото си. — Напомнят ми за теб.

Акос взе ръката от шията ѝ и преплете пръсти с нейните. Сенките се разнесоха. Бронзовата ѝ кожа бе посивяла от изтощение, но очите ѝ бяха съвършено будни. Сигурно щеше да се научи да харесва безпределната празна чернота пред тях, ако започнеше да сравнява космоса с очите ѝ — тъмни, с мека нотка топлина.

— Справедливостта възтържествува — повтори той. — Може и така да се приеме.

— Аз така го приемам — отвърна тя. — Ако съдя по твоето изражение обаче, май си поел по пътя на вината и себеомразата.

— Исках да го убия — каза Акос. — Омразен ми е фактът, че поисках такова нещо.

Той потрепери отново и впери поглед в ръцете си. Охлузени от сблъсъка с какво ли не, също като тези на Вас.

Сайра изчака малко, преди да отвърне:

— Трудно е да изберем правилния път. Правим каквото можем, но най-много се нуждаем от милост. Знаеш ли кой ме научи на това? — Тя се ухили. — Ти.

Акос не беше сигурен как точно я е научил на милост, но знаеше каква цена плаща тя за своята. Заради милостта си към Айджа и пощадата на Ризек, поне за момента, трябваше да търпи най-тежката си болка още по-дълго. Трябваше да замени дългоочаквания си триумф с гнева на Исае и възмущението на ренегатите. Въпреки това Сайра като че ли се беше примирила. Никой друг не умееше да понася хорската омраза по-добре от Сайра Ноавек. Понякога дори я предизвикваше умишлено, но това не го притесняваше. Разбираше я. Тя просто вярваше, че всички трябва да странят от нея.

— Какво? — попита го тя.

— Харесвам те, нали знаеш? — отвърна Акос.

— Знам.

— Не, имам предвид, че те харесвам такава, каквато си, не е нужно да се променяш. — Той се усмихна. — Никога не съм те имал за чудовище, нито оръжие, нито пък… как се нарече? Ръждив…

Тя хвана думата „пирон“ в устата си. Хладните ѝ, внимателни пръсти обходиха белезите и синините му, сякаш опитваха да си ги върнат. Имаше вкус на листа от сендес и тихоцвет, на солен плод и домашен уют.

Той я прегърна и въздъхна върху кожата ѝ. Намериха смелост и сключиха пръсти, оплетоха ги в косите си, стиснаха в шепи дрехите си. Откриваха чувствени кътчета, недокосвани досега — извивката на кръста ѝ, долната страна на челюстта му. Телата им се притискаха едно към друго, хълбок в корем, коляно в бедро…

— Ей, вие двамата! — извика Тека от другия край на кораба. — Намерете си по-уединено място.

Сайра се люшна назад върху петите си и впери кръвнишки поглед в Тека.

Акос знаеше как се чувства. И той искаше още. Искаше всичко.

СЛЯЗОХ ПО СТЪЛБИТЕ КЪМ ТРЮМА В ТЪРБУХА НА РЕНЕГАТСКИЯ кораб, където брат ми беше заключен в един от складовете. Вратите бяха от масивен метал, но всяка имаше клапа до ниския таван, за да циркулира въздухът. Доближих бавно стаята му, плъзгайки показалец по гладката стена. Корабът се разтресе и светлините над главата ми примигаха.

Клапата се намираше на нивото на очите ми и можех да надникна вътре. Очаквах да намеря Ризек проснат до шишетата с разтворител и кислородните бутилки, но го нямаше там. Първоначално изобщо не можах да го видя и запъхтях трескаво, готова да вдигна тревога. Тогава обаче той изникна в полезрението ми с тяло, нарязано на ивици от жалузите на клапата.