Вероника Рот: Смъртни белези

И се изненадах, когато накрая проговори.

— Някой трябваше да отмъсти за съпруга ми — заяви тя. — С времето Акос ще разбере.

— Не, няма — уверих я. — Ще живее с мисълта, че собствената му майка го е манипулирала така, че да направи точно онова, което мрази най-много.

— Може би — отвърна тя.

Черният космос ни обгръщаше като плащеница и празнотата му някак ме утешаваше. Потегляхме на различно странство. Отдалечавахме се от миналото, а не от мястото, което наричах свой дом. Тук границите между Шотет и Тувхе бяха по-размити и почти се почувствах в безопасност.

— Трябва да проверя как е Акос — казах накрая.

Но преди да стана, тя вкопчи пръсти в ръката ми и се приведе толкова близо до мен, че видях жилки от топло кафяво в тъмните ѝ очи. При допира с кожата ми потрепна, но не отпусна хватката си.

— Благодаря ти — каза. — Сигурна съм, че не ти е било лесно да избереш милост за сина ми пред това да отмъстиш на брат си.

Свих рамене неловко.

— Знаех, че няма да се спася от собствените си кошмари, като превърна тези на Акос в реалност — пророних. — Пък и съм свикнала да живея с кошмари.

СЛЕД КАТО ШОТЕТСКИТЕ ВОЙНИЦИ ОТВЛЯКОХА АКОС И Айджа от дома им и ги преведоха насила през Границата, след като Акос се измъкна от белезниците си, открадна ножа на Калмев Радикс и го намушка с него, след като войниците пребиха Акос толкова жестоко, че едва ходеше, отведоха братя Кересет във Boa, при Ризек Ноавек. Докато ги влачеха надолу по стръмния скален склон, през прашните, лъкатушещи улици, и двамата бяха сигурни, че ще умрат… или по-лошо. Градът им се струваше твърде шумен, твърде оживен, почти като в родината им.

Докато вървяха по късия тунел към входната порта на имението Ноавек, Айджа му прошепна:

— Много ме е страх.

Смъртта на баща им и похищението го бяха пропукали като яйце. И сякаш вътрешността му изтичаше, очите му постоянно бяха пълни със сълзи. С Акос беше точно обратното.

Никой не успя да го пропука.

— Обещах на татко, че ще те измъкна оттук — каза на Айджа. — И точно това ще направя, разбра ли? Ще те спася. Кълна ти се.

Той преметна ръка през раменете на големия си брат, придърпа го към себе си и двамата продължиха напред заедно.

А сега бяха избягали, но не заедно. На Акос му се бешe наложило да го изкара насила.

Трюмът беше тесен и влажен, но имаше мивка, а Акос го интересуваше само това. Съблече се до кръста — ризата му беше твърде напоена с кръв, за да я спаси, направи водата толкова топла, колкото можеше да понесе, и разпени мазния сапун в ръцете си. После пъхна глава под струята и в устата му потече солена вода. Докато миеше ръцете си, чистейки засъхналата кръв под ноктите им, самообладанието му поддаде и той зарида под струята вода и ужасен, и облекчен. Позволи на плисъка да заглуши странните, глухи звуци, изтръгващи се от устата му. На болезнените си мускули — да затреперят под горещия поток.

Не беше точно на крака, когато Сайра слезе по стълбицата. Висеше от ръба на мивката, подпрян на мишниците си, отпуснал вяло ръце върху главата си. Когато произнесе името му, той се надигна бавно, откривайки очите ѝ в пукнатото огледало над мивката. По врата и гърба му се стичаха струи вода, мокрейки панталона му. Той спря крановете.

Тя вдигна ръка да издърпа косата си през рамо. Очите ѝ, тъмни като космоса, се плъзнаха, по него с топъл поглед. Сенките на потока се виеха по ръцете ѝ, забулваха ключиците ѝ. Д вижеха се някак мудно.

— Вас? — пpopoни тя.

Акос кимна.

В този миг ѝ беше благодарен за мълчанието. Не каза нито „Така му се пише“, нито „Направил си каквото е трябвало”, нито дори „Всичко ще е наред“. Сайра нямаше търпение за подобни празнословия. Винаги избираше най-трудната, най-сигурната истина, сякаш решена да изпотроши собствените си кости с вярата, че те така ще заякнат.

— Ела. Да ти намерим чисти дрехи — бяха единствените ѝ думи.

Изглеждаше уморена, но само толкова, колкото уморен след тежък работен ден човек. Поредната ѝ странност — тъй като животът ѝ бе изпълнен, с невъобразим брой трудности. Посрещаше ги по-трезво, макар това да се оказваше лошо в някои случаи.

Той махна запушалката от канала и червеникавата вода се изтече изит по изит. Избърса се в кърпата до мивката. А като се обърна към мен, сенките ѝ подивяха, затанцуваха бясно по ръцете и гърдите ѝ. Тя потрепна едва забележимо, но явно усещането се беше посмекчило. Новата Сайра държеше болката на известно разстояние от себе си.