Вероника Рот - Смъртни белези

Това беше последният му шанс. Той сложи ръка върху гърлото на Вас. Дори не го стисна, а просто го докосна, само за толкова му оставаха сили. Вас го погледна по онзи изненадан начин, сякаш с болка в очите. Както се беше навел, изпод бронята му се виждаше малко гола кожа, точно над колана на панталона му. И докато му напомняше с допира си какво е болка, Акос извади ножа от единия си ботуш и го наръга с лявата ръка. Нагоре, под бронята. Право в корема.

Очите на Вас така изхвръкнаха от орбитите, че Акос видя бялото около ярките им ириси. После Вас изкрещя. Изкрещя и се просълзи. Кръвта му пареше ръката на Акос. Бяха се вплели — ножът на Акос в плътта му, неговите ръце върху раменете на Акос, очите им — един в друг. Свлякоха се заедно на земята и от гърлото на Вас се изтръгна стон.

Акос не го пусна дълго време. Искаше да се увери, че Вас е мъртъв.

Сети се за копчето на баща си, протрито от пръстите му, в ръката на Сифа и най-сетне изтръгна ножа.

Толкова пъти си представяше как убива Вас Кузар. Нуждата да го стори пулсираше като втори сърдечен ритъм в тялото му. В мечтите си обаче стоеше над трупа му с вдигнат към небето нож и кръвта на врага му се стичаше надолу по ръката му като струя от космическия поток. В мечтите си виждаше да го изпълват триумф и мъст, и чувството, че най-накрая може да позволи на духа на баща си да почива в мир.

В мечтите си не беше клекнал до стената на килия, търкайки дланта си с кърпа. Ръцете му трепереха толкова, че я изпусна на светещия пот.

Тялото на Вас изглеждаше доста по-малко сега, когато беше мъртъв. Очите му бяха полуотворени, устата — също, и Акос виждаше разкривените му зъби. Той преглътна жлъчката, надигнала се заради грозната картина, решен да не повръща.

Ори , припомни си. Завлече се до вратата и хукна по коридора.

РИЗЕК СВАЛИ РЪКА ОТ КОРЕМА СИ, КАПКИ ПОТ ОСЕЙВАХА челото му чак до началото на косата. Очите му, обикновено пронизващи, сега бяха мътни. Устата му увисна в гримаса, която ми се стори неочаквано… уязвима.

— Ти допусна грешка — рече той с висок, мек глас, какъвто никога не бях чувала от него. Отличим глас, запомнящ се — гласът на Айджа. Как бе възможно Ризек и Айджа да живеят в едно тяло, излизайки на повърхността в различни моменти? — Като го тласна към това.

Кого съм тласнала? Към какво ?

Звуците на тълпата край нас се бяха променили. Вече никой не гледаше към Ризек. Всички глави бяха обърнати към издигнатата платформа, от която току-що бе слязъл. Там стоеше Айджа Кересет с една жена пред себе си, притиснал нож към гърлото ѝ.

Веднага я познах. Не само от видеоматериала от отвличането ѝ, излъчен по всички екрани из града още същия ден, но и от това, че часове наред наблюдавах как Исае Бенесит говори, смее се, яде. Това беше двойницата ѝ, Ориев Бенесит. Момичето с небелязаното лице.

— О, да, точно това оръжие чаках — каза през смях със собствения си глас Ризек. — Сайра, запознай се с Ориев Бенесит, канцлер на Тувхе.

Гърлото ѝ беше посинено. На челото ѝ имаше дълбока рана. Но когато очите ни се срещнаха, въпреки далечното разстояние помежду ни, не прочетох страх в тях. Знаеше какво я очаква и възнамеряваше да го посрещне с вдигната глава и непоколебим поглед.

Дали Ризек знаеше, че не е истинският канцлер? Може би го е убедила в обратното. Но и в двата случая беше твърде късно. Твърде късно.

— Ори — пророних. И добавих на тувхийски: — Тя се опита да ти помогне.

Не можех да преценя дали ме е чула, стоеше толкова неподвижно.

— Тувхе беше като игрална площадка за верните ми шотетски воини — обяви Ризек. — Проникнаха с лекота в територията им и също толкова лесно отвлякоха канцлера им. Съвсем скоро ще им отнемем и всичко останало. Планетата е наша!

Разпалваше поддръжниците си. И ревът им беше оглушителен. Буйна радост разкриви лицата им. Маниакалният им възторг накара сенките на потока да се заувиват около тялото ми, стягайки ме като окови.

— Как мислиш, Шотет? — вдигна лице към тълпата Ризек. — Справедливо ли е канцлерът да умре от ръката на един от бившите си поданици?

Ори продължаваше да ме гледа, без да издаде и звук, а високоговорителят прелетя толкова близо до главата ѝ, че едва не удари Айджа, гостоприемника за всички ужаси на брат ми.

Тълпата веднага подхвана напевно:

— Смърт!

— Смърт!

— Смърт!

Ризек разпери широко ръце, сякаш се къпеше в гласовете им. Завъртя се бавно, подклаждайки злобата им, докато жаждата за кръвта на Ори не се превърна в нещо осезаемо, същинска тежест във въздуха. После вдигна ръце да ги успокои. На лицето му играеше широка усмивка.