Вероника Рот - Смъртни белези

Когато един от тях ме забеляза сред редиците им, вече влизахме в отворения тунел към сцената на амфитеатъра. Вече бях извадила ножа на потока, затова не се притесних.

— Ей! — викна той. — Какво правиш ту…

Сграбчих го за лакътя и го придърпах към себе си, допирайки върха на ножа си до долния край на бронята му, точно над единия му хълбок. Натиснах достатъчно, че да усети колко е остър.

— Пуснете ме да мина — казах на висок глас, за да ме чуят всички. — А аз ще пусна него веднага щом излезем на сцената.

— Това…? — подхвана един от другите войници, приближавайки лице към моето.

Не му отговорих. Стиснала с ръка бронята, а не кожата му, тласнах пленника си към края на тунела. Никой от останалите не се опита да му помогне, навярно заради репутацията ми и дебелите като въжета сенки, които се увиваха около гърлото и китките ми.

Примижах срещу ослепителната светлина в края на прохода и ревът на огромната тълпа изпълни ушите ми. Гигантските масивни врати се затвориха зад мен и някой ги заключи, оставяйки на арената само мен и пленника ми. Другите войници бяха останали в тунела. Силовото поле жужеше над главите ни. Тук миришеше на кисело, на солен плод може би, и на познатия прахоляк, който се издигаше във въздуха с всяка моя стъпка.

Много кръв загубих тук. И много кръв пролях.

Ризек стоеше на широка платформа, издигната до половината височина на една от стените. Над главата му кръжеше високоговорител. Устата му беше отворена, сякаш се канеше да проговори, но сега можеше единствено да се взира в мен.

Блъснах пленника си настрана, прибрах ножа на потока в ножницата му и свалих качулката, прикриваща лицето ми.

На Ризек му отне само секунда да сложи подигравателната си усмивка.

— Я, виж ти. Сайра Ноавек. Бързо се връщаш. Да не би да ти липсвах? Или така се самоубиват опозорените шотетци?

Тълпата му отвърна с вълна на смях. Амфитеатърът беше пълен с най-преданите му поддръжници, най-здравите, заможни и охранени шотетци. Хора като тях можеха да се смеят на всичко.

Един от високоговорителите, управляван с дистанционно от някого в амфитеатъра, долетя до главата ми, за да улови отговора ми. Пърхаше нагоре-надолу като лястовица. Нямах много време, преди брат ми да изпрати някого при мен, трябваше да съм директна.

Свалих ръкавиците си и разкопчах тежкото палто, в което вече се потях. Под него носех бронята си. Ръцете ми бяха голи и дебел слой грим, нанесен от Тека същата сутрин, прикриваше синините по лицето ми и го караше да изглежда сякаш е оздравяло за една нощ. Сребърната кожа по врата и главата ми проблясваше на слънцето. Вече ме сърбеше ужасно, защото се срастваше със скалпа ми.

Дори и да регистрираше болка, тялото ми не даваше знак за нея. Бях пила от болкоуспокояващото на Акос, но всъщност адреналинът ме караше да забравя за нея.

— Тук съм, за да те предизвикам на дуел — обявих.

От зрителите долетя откъслечен смях, сякаш не знаеха дали трябва да се смеят. Ризек определено не се смееше.

— Не знаех, че се увличаш по театралностите — отбеляза брат ми накрая. Лицето му се потеше, избърса горната си устна с опакото на ръката си. — Да се появиш тук със заложник и намерението да убиеш собствения си брат е… ами, точно толкова жестоко, колкото вече очакваме от теб.

— Не по-жестоко от това да заповядаш да пребият сестра ти до смърт пред публика — изтъкнах.

— Ти не си ми сестра — обяви Ризек. — Ти си убийцата на майка ми.

— Тогава слез тук и отмъсти за нея — казах разярено.

Амфитеатърът отново се изпълни с шушукане. Шумът се изливаше обратно в него като вода в чаша.

— Значи, не отричаш, че си я убила? — попита Ризек.

Не можех дори да се престоря, че го отричам. Колкото и време да е минало, споменът оставаше с мен. Крещях ѝ, изпаднала в истерия. Не искам да ходя при поредния доктор! Няма да тръгна! Сграбчих я за ръката и тласнах болката си в нея като дете, изблъскващо чиния с омразна храна. Но блъснах сенките си прекалено силно и тя се свлече в краката ми. Спомнях си най-ясно ръцете ѝ, с които стискаше корема си. Толкова изящни и съвършени. Дори в смъртта.

— Не съм дошла да си разменяме обвинения — отвърнах накрая, — а за нещо, което трябваше да направя още преди сезони. Ела да се биеш с мен на apeнатa. — Извадих ножа си и го стиснах здраво в ръка. — И преди да ми кажеш, че нямам нужното обществено положение, за да те предизвикам, нека изтъкна колко удобно ще е това за теб.

Ризек стискаше челюсти. Като малък загуби един от зъбите си, защото скърцаше с тях насън. Беше се счупил от силния натиск и изкуственият, който сложиха на негово място, имаше метално покритие. Понякога, докато Ризек говореше, виждах как проблясва в устата му, и ми напомняше за натиска, който беше в състояние да създаде човека пред мен.