Вероника Рот - Смъртни белези

— Отне ми статуса — продължих, — за да не види народът, че съм по-силна от теб. Сега се криеш зад трона си като страхливо дете и наричаш това закон. — Наклоних глава. — Но никой не може да забрави ориста ти, нали знаеш? Да бъдеш надвит от семейство Бенесит. — Усмихнах се. — Ако откажеш да се биеш с мен, ще потвърдиш всеобщите подозрения — че си слаб.

Из тълпата се разнесе шепот. Досега никой не бе обявявал на всеослушание ориста на Ризек, без да си понесе наказанието. Последно майката на Тека я произнесе по интеркома на странстващия кораб и вече беше мъртва. Войниците до вратата запристъпваха от крак на крак, чакайки заповед да ме убият, но Ризек не я даде.

Вместо това ми се усмихна, разкривайки зъбите си. Това не беше усмивката на вцепенен от страх човек.

— Добре, малка Сайра. Ще се бия с теб — съгласи се той. — Явно това е единственото поведение, което намираш за нормално.

Нямаше да му позволя да разклати решимостта ми, но се справяше добре. Усмивката му успя да ме смрази до кости. Накара сенките на потока, вечните ми украшения, да запрепускат по ръцете и врата ми. Винаги ставаха по-плътни, по-бързи, когато брат ми ги подкладеше с гласа си.

— Да, ще екзекутирам тази предателка собственоръчно — заяви той. — Направете ми път.

Познавах усмивката му и знаех какво прикрива. Имаше план. Надявах се моят да е по-добър.

Ризек тръгна по пътя, който тълпата му отвори към арената, с бавни, грациозни крачки, спирайки пред бариерата, за да провери един слуга добре ли са стегнати каишките на бронята му и достатъчно остър ли е ножът му на потока.

В честен бой бих надвила Ризек за минути. Баща ми го беше научил на жестокост, а майка ми — на политически маневри, но мен всички ме оставяха да се развивам сама. Изолацията ме направи върховен боец. Ризек го знаеше, затова не би допуснал да се изправи срещу мен в честен бой. А от това следваше, че не знаех какво е истинското му оръжие.

Вървеше бавно към арената, тоест вероятно чакаше да се случи нещо. Очевидно и той не възнамеряваше да се бие с мен, както аз — с него.

Ако всичко вървеше по план и Има беше изсипала съдържанието на онзи флакон в успокоителната отвара, която пиеше със закуската си, екстрактът от ледоцвети вече плуваше из тялото му. Нямаше как да знам кога ще му подейства, това зависеше от човека. Трябваше да съм готова отварата да ме изненада или тотално да ме провали.

— Нарочно се разтакаваш — обвиних го с надеждата да ускори крачка. Какво чакаш?

— Чакам подходящото оръжие — отвърна Ризек и скочи на арената.

Под краката му се надигна облак прахоляк. Той нави левия си ръкав, оголвайки клеймата на смъртта. Вече нямаше място по ръката му и бе започнал втори ред с резки до първия. Броеше всяко наредено от него убийство като свое, макар той самият да не е причинил смъртта.

Ризек извади бавно ножа на потока и когато вдигна ръка, публиката избухна. Ревът ѝ замъгли мислите ми. Не можех да дишам.

Не изглеждаше блед и отнесен, както се очакваше, ако беше изпил приспивателното. Дори ми се стори по-съсредоточен отвсякога.

Искаше ми се да хукна към него с протегнат напред нож като стрела, освободена от лък, като космически кораб, пробиващ атмосферата. Но се сдържах. Той също. Застанахме един срещу друг на арената и зачакахме.

— А ти какво чакаш, сестро? — попита Ризек. — Да не би да загуби смелост?

— Не — отвърнах. — Чакам отровата, която погълна тази сутрин, да подейства.

Публиката сякаш ахна в един глас, а аз за пръв път в живота си виждах лицето на Ризек да пребледнява от смайване. Най-сетне успях да го изненадам истински.

— Цял живот ми повтаряш, че нямам нищо друго, освен силата в тялото си — продължих аз. — Но аз не съм инструмент за изтезания и екзекуции, аз съм единственият човек, който познава истинския Ризек Ноавек. Пристъпих към него. — Знам, че се боиш от болката повече от всичко друго на света. Знам, че си събрал всички тези хора тук, не за да отпразнувате успешния лов на отпадъци, а за да станат свидетели на убийството на Ориев Бенесит.

Прибрах ножа в ножницата си и разперих ръце, за да види публиката, че са празни.

— А най-важното нещо, което знам, Ризек, е, че не си способен да убиеш човек, без да се дрогираш първо. Затова отрових тазсутрешната ти успокояваща отвара.

Ризек докосна корема си, сякаш през бронята усещаше как тихоцветът разяжда вътрешностите му.

— Допусна грешка, като си мислеше, че нямам какво друго да предложа на света, освен дарбата ми на потока и ловкостта ми с ножа.