Реймънд Фийст - САГА ЗА ИМПЕРИЯТА - ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ

— Мой сине, моя дъще, искам и двамата да знаете, че храбрите ви действия бяха одобрени. Вие донесохте чест за Акома и Шинцаваи. Съжалявам само, че моят брат — пастрокът на Хокану — вече не е жив, за да види.

За миг Хокану запази сдържаната си физиономия, но Мара усещаше огромната му гордост. Най-сетне усмивка пропука воинската му фасада, почти отразила усмивката на лицето на Фумита.

— Май никой от потомците на дома Шинцаваи не е склонен да спазва традицията — отбеляза магьосникът. Обърна се към Мара. — Може би никога няма да разбереш колко трудно е за нас да се откажем от живота, който познаваме, когато силата ни се разкрие. Още по-тежко е за такива като мен, вече пораснали, мъже със семейства. Тайните на Събранието са осакатили чувствата ни, често си мисля така. Това беше трагична грешка. Принудени бяхме да крием чувствата си зад стени и в резултат на това актовете на жестокост изглеждаха отдалечени от нас. Но промяната ни обновява и човечността в нас ще се пробуди. Мисля, че накрая ние от Събранието ще израснем и вероятно дори ще ти благодарим, лейди Мара.

Господарката на империята прегърна магьосника с фамилиарност, на каквато преди изобщо нямаше да се осмели.

— Посещавай често имперския двор, Фумита. Внучката ти трябва да расте с радостта от това, че познава дядо си.

Почувствал се сякаш неловко от прилива на чувства, Фумита се поклони непохватно. Миг след това изчезна и остави Мара и Хокану да споделят един последен миг на близост.

Фонтаните пееха, цветята пръскаха уханията си в помръкващата вечер. Един млад слуга прекъсна мига с поклон и с думите:

— Милейди, Небесната светлина моли за присъствието на баща си и на Господарката на империята на съвет.

— Политика — отрони с въздишка Мара. — Тя или ние сме господарите?

— Тя господства, разбира се — усмихна се Хокану. — Иначе никога нямаше да те оставя, любима.

А после предложи ръката си на бившата си съпруга. С достойнство, породено от дълбок кураж и непоколебим вътрешен мир, я придружи към имперските покои и новата й роля на регент и Господарка на империята.

Херолдът удари гонга.

Лейди Мара, Господарка на империята, се отпусна на обшитата със златна нишка възглавница, която не можеше да смекчи неподатливия мрамор на официалния й трон на имперския подиум. Тронът не беше толкова величествен като обкования със злато на Джъстин, но беше не по-малко неудобен. След две години ръководене на публичните задължения на Джъстин така и не беше свикнала с него.

Мислите й се зареяха. Джъстин трупаше опит и ставаше все по-способен да решава въпросите, поднасяни в Деня на молбите. Беше наследил таланта на майка си да вижда шаблона в сложните проблеми и способността на баща си да прониква до сърцевината на нещата и все по-често Мара му беше повече съветничка, отколкото регент. Понякога седеше потънала в спомени и понасяше дългите часове държавни съвети, като се доверяваше на Джъстин да я уведоми, щом вниманието й се окажеше нужно.

Наближаваше залез-слънце. Денят на молбите най-после се приближаваше към края си. Последните молители се приближиха към перилото. Мара устоя на подтика да потърка уморените си очи, когато Джъстин, деветдесет и вторият император, извика традиционните слова, признаващи правото на пристъпилия напред поданик да бъде изслушан:

— Лорд Хокану от Шинцаваи, знай, че имаш ухото на боговете чрез моето ухо. — Гласът му вече се пречупваше към баритона, който щеше да има в мъжеството си, и бе изпълнен с радост от идването на пастрока му. — Небето се усмихва щастливо от гостуването ти и те приветстваме с добре дошъл.

Мара се сепна. Хокану беше тук! Сърцето й подскочи. Месеци бяха изминали, откакто пътищата им за последен път се бяха кръстосали по държавни дела: лордът на Шинцаваи беше напуснал двора, за да е близо до своята съпруга, забременяла с негов наследник.

Наследници, поправи се, след като имперският херолд извика две имена и тя погледна двете бебета в ръцете на баща им. Дойка и двама слуги стояха на крачка зад него, а слабичка красива млада жена, чиито очи бяха сведени пред особата на императора — до рамото му.

Джъстин се усмихваше широко. Още една черта, наследена от другоземния му баща и нарушаваща цуранския протокол лицето да е сковано в безизразна маска. Напоследък някои от по-младите благородници му подражаваха, включително и на откровените думи, за огромно неудобство на по-старите управляващи лордове. Джъстин смуши в ребрата достолепно седящата си майка — жест, в който нямаше нищо императорско — и подметна дяволито: