Реймънд Фийст - КОНКЛАВ НА СЕНКИ - ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ

Киели примига да махне спеклата се мръсотия в ъгълчетата на очите си и попита тихо:

— Къде съм?

Мъжът го погледна с любопитство.

— Е, върна се значи при нас? — попита риторично, след което помълча замислено. — Робърт! — подвикна през рамо към вратите за плевника.

След миг те се разтвориха широко и друг мъж влезе и коленичи до Киели.

Този беше още по-стар, с посивяла и изгубила всякакъв цвят коса. Очите му се впиха в очите на момчето.

— Е, Нокът, как се чувстваш?

— Нокът ли?

— Каза ни, че името ти е Нокът на сребърния ястреб — подхвърли другият мъж.

Момъкът примига и се помъчи да събере мислите си, да разбере защо ли е могъл да каже такова нещо. След това си спомни за съня и осъзна, че наистина е било неговото назоваващо видение. Далечен глас отекна в ума му: „Вдигни се и бъди нокът за своя народ“.

— Какво си спомняш?

— Спомням си битката… — Тъмна яма се отвори в стомаха му и той усети как сълзите напират. Избута с усилие скръбта от ума си и каза: — Всички те са мъртви, нали?

— Да — отвърна Робърт. — Какво помниш след битката?

— Фургон… — Киели, който трябваше да свикне вече да мисли за себе си като за Нокът, затвори очи за малко и продължи: — И как ме вдигнахте и ме карахте.

— Да — съгласи се Робърт. — Не ни даде сърце да те оставим да умреш от раните си. — И добави тихо: — Освен това има някои неща, които трябва да узнаем за теб и за битката.

— Какви? — попита Нокът.

— Може да почакат за по-късно.

— Къде съм? — повтори Нокът.

— В една конюшня в чифлика на Кендрик.

Нокът се опита да си спомни. Чувал беше за това място, но не помнеше подробности.

— Защо съм тук?

Мъжът с провисналите мустаци се засмя.

— Защото като спасихме жалкия ти леш, се бяхме запътили за насам.

— Освен това тук е много добро място за почивка и изцеряване — добави Робърт. Стана и се отдръпна наведен, за да не чукне главата си в ниския таван. — Това е заслон за горски работници, не е използван от години. Кендрик ни позволява да използваме плевника му без заплащане. В хана му има по-топли стаи, по-чисти постели и по-добра храна…

— Но и твърде много очи и уши — подхвърли първият мъж.

Робърт го погледна през рамо и бавно поклати глава. Първият рече:

— Носиш мъжко име, но не виждам татуировки по лицето ти.

— Битката беше в деня на именуването ми — немощно отвърна Нокът.

Първият, Робърт, погледна за миг приятеля си, след което отново насочи вниманието си към момчето.

— Битката беше преди две седмици, момко. Пътуваш с нас, откакто Паско те намери в селото ти.

— Някой друг оцелял ли е? — попита Нокът със задавен от скръб глас.

Робърт се върна при него, коленичи, прегърна го през раменете и отвърна:

— Не.

— Много старателни са били кучите му синове, признавам им го — каза Паско.

— Кои са те? — попита Нокът.

Ръката на Робърт леко го избута на постелята.

— Отдъхни. Паско ще ти даде топла супа. Беше на прага на смъртта. Не мислехме, че ще оцелееш, честно. Гледахме те как повръщаш водата и супата. Време е да посъбереш малко сила. — Замълча за миг. — Много неща имаме да обсъдим, но пък имаме време. Много време имаме, Нокът на сребърния ястреб.

Нокът не искаше да почива: искаше отговори, но изтощеното тяло му измени, той се отпусна и усети, че сънят го обгръща отново.

Птича песен го поздрави, когато се събуди прегладнял. Паско му донесе голяма глинена купа горещ бульон и му каза да сърба бавно и внимателно. Другия, Робърт, го нямаше никакъв.

Бульонът пареше, но Нокът го изпи и попита тихо:

— Що за място е това?

— „При Кендрик“ ли? Ами… хан в горите на Латагор.

— Защо?

— Защо какво? Защо сме тук или защо си жив?

— И двете всъщност — каза Нокът.

— Най-напред второто — отвърна Паско, седна на трикракото столче и надигна своята купа с бульон. — Намерихме те сред такава касапница, каквато не бях виждал от младини, когато бях войник на служба на херцога на Дънгарън, във Фар Лорън. Щяхме да те оставим за храна на враните с другите, но те чухме, че изстена… е, то не беше и стон като хората, по-скоро силна въздишка. Оцеля само благодарение на съдбата. Толкова кръв ти беше изтекла и толкова лоша рана имаше на гърдите, че и двамата те взехме за умрял отначало. Все едно, дишаше и господарят каза да те прибера. Добросърдечен е много, вярвай ми.

— Трябва да му благодаря — отвърна Нокът, макар да се чувстваше толкова окаяно, че е жив, докато всички от семейството му са загинали, че изобщо не му беше до благодарности.