Реймънд Фийст: КОНКЛАВ НА СЕНКИ - ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ

Тялото му за миг потръпна неудържимо, а после Киели въздъхна и се отпусна. Слънцето вече го стопляше, но съвсем малко. Той коленичи и се захвана с огъня. Сложи няколко клонки върху тлеещите въглени, задуха и след няколко минути те се разпалиха. Щеше да остави пламъците Да замрат, щом планинският въздух се стоплеше, но засега беше благодарен за топлината им.

Седна, опрял гръб на камъните, които се стопляха от слънчевата светлина въпреки задържалия се във въздуха хлад, и отново отпи глътка вода. Въздъхна тежко и погледна небето. Защо нямаше никакво видение? Защо не бе получил никакво послание от боговете, дори мъжкото си име?

Името му щеше да е ключът към неговото на ха тах, тайната природа на неговото същество, онова, което щяха да знаят само той и боговете. Други хора щяха да знаят името му, защото щеше да го огласи с гордост, но никой нямаше да знае характера на видението му и какво казва името му за неговото място във вселената, за мисията, възложена му от боговете, за неговото предопределение. Дядо му веднъж бе казал, че малко мъже наистина разбират своето на ха тах, дори и да си мислят, че го разбират. Видението бе само първият намек от боговете за плановете им за мъжа. Понякога, каза дядо му, планът е простичък — да си добър съпруг и баща, да носиш благополучие за селото и за народа си, пример, на който другите да подражават, защото може да се окаже, че ролята ти е да станеш баща на някой избран, специален, някой на риф, и този план може да се разгърне чак много след смъртта ти.

Киели знаеше какво щеше да каже дядо му за този момент: че прекалено се е тревожил и че е трябвало просто да забрави притесненията и да остави на боговете да му донесат волята си. Знаеше, че и баща му щеше да каже същото; и щеше да добави, че за да можеш да ловуваш и да даваш добър съвет в дългата къща, или да бъдеш добър съпруг, първо трябва да се научиш да бъдеш търпелив и да слушаш.

Затвори очи и се вслуша в планинския вятър. Той му говореше с шумоленето на кедрите и боровите иглици. Вятърът понякога можеше да е жесток спътник, да реже и през най-дебелите кожи със смразяващо острие. В други моменти носеше блажено облекчение, разхлаждаше най-горещите летни дни. Баща му го бе научил да разпознава гласовете му и също така го бе поучавал, че за да научиш езика на вятъра, трябва да станеш едно с него, като ястребите и орлите, които градят гнездата си сред нащърбените скални върхове.

Рязък писък разцепи утринния въздух и Киели извърна рязко глава. Един сребърен ястреб връхлиташе над едно зайче няма и на десетина разтега от него. Сребърните ястреби бяха най-редкият вид по високите планини. Перата им всъщност бяха сиви, с черни петна около главата и раменете, но мазният гланц по тях им придаваше блясък със сребрист оттенък в ясното небе. Ястребът сграбчи здраво в ноктите си борещото се зайче, изпляска с криле и се издигна във въздуха. Като котенце, понесено от майка му, заекът провисна отпуснат в птичите нокти, примирил се сякаш със съдбата си. Киели знаеше, че животинчето е изпаднало в шок — милост на природата, с която болката и мисълта се притъпяват. Веднъж бе видял елен, лежащ неподвижен на земята в очакване ловецът да му дари сетна милост с ножа, след като бе поразен от стрела, която не го беше убила.

В далечината видя други птици, кръжаха лениво в утринния въздух, улавяха издигащите се от бързо нагряваните скали топли течения, за да се реят високо в търсене на храна. Пуйкови лешояди. Широкият размах на крилете им позволяваше да се носят без усилие във въздуха, докато оглеждат за мъртви и умиращи твари долу. Тромави и грозни на земята, когато подскачаха към леша на някое паднало животно, в полет те изглеждаха величествено.

По̀ на юг видя черноопашата каня: крепеше се във въздуха с насочена надолу опашка. Крилете й удариха бързо два-три пъти, после спряха, за да може леко да пропадне надолу, отново удариха, за да задържат канята над набелязаната й жертва. След това със зашеметяваща бързина тя се спусна надолу, изпънала нокти, и с точност, граничеща със свръхестественото, удари земята и се извиси отново без нито миг колебание, стиснала в ноктите си писукаща жално полевка.

Горските звуци го достигнаха от далечината. Ритмите на деня и нощта бяха различни и присъствието на дневните обитатели на лесовете вече се усещаше, докато нощните им съседи си търсеха подслони, в които да спят. Кълвач затърси усърдно насекоми в кората на едно близко дърво. По ритъма на звука Киели разбра, че е голям пъстър кълвач: почукването му беше бавно, гръмко и настойчиво, за разлика от по-изтънченото стакато на по-малкия му синекрил братовчед.