Реймънд Фийст - ВОЙНАТА НА ДЕМОНИТЕ -ЦЯЛАТА САГА

Но вместо да я забрави, както се бе случвало с много преди нея, мислите му непрестанно се връщаха към това приятно пълничко момиче от Източните владения. След месеци несекващи въздишки по нея Амиранта най-сетне бе разрешил на своя възпитаник да отиде да я навести.

Брандос се върна след месец, женен. Отначало Амиранта не одобряваше брака им, но постепенно си даде сметка, че Брандос е намерил нещо наистина рядко и скъпоценно в това на пръв поглед простичко девойче от Източните владения. Брандос пък знаеше, че чародеят им завижда, макар никога да не го бе показал.

Брандос познаваше своя пастрок повече от всеки друг на този свят и знаеше, че само веднъж в живота си виделият и препатил магьосник се бе поддал на женски прелести. Споменът за тази случка все още го караше да се усмихва и ако не беше искреното съжаление на Амиранта за това как бе приключила тази връзка, тя щеше да си заслужава да я възпее някой бард.

Саманта погледна мъжа си и се усмихна.

— Готов ли си за вечеря?

— Да — рече той и отвърна на усмивката й.

Но докато сядаха на масата, усмивката й премина в мръщене.

— Та кога заминавате?

Брандос поклати глава. Отдавна знаеше, че за Саманта е като разтворена книга.

— Скоро, ако питаш мен. Амиранта е доста разтревожен от онова, което се случи в Ланада.

Тя кимна. Едно от качествата й бе да не обръща внимание на това, че нейният благоверен и пастрокът му си изкарват прехраната, като призовават демони в далечни земи, а сетне ги прогонват обратно срещу възнаграждение. Понякога се случваше да вършат и истинска, опасна работа, ако се намираха хора, които са готови да платят за нея, но това беше рядко: през останалото време двамата не бяха нищо повече от мошеници.

Въпреки това винаги имаше въпроси, по които Брандос и Саманта биха могли да поспорят, а също и неща, които бе по-добре да не обсъждат, и това бе от самото начало на брака им, който продължаваше вече двайсет и три години.

— Има ли смисъл да питам за причината? — подметна тя хладно. — Докато децата живееха тук, беше различно. — Млъкна и изгледа укоризнено съпруга си. — Бетан е в морето и плава един бог знае накъде. Мег живее с мъжа си в Хайпур.

— А Донал е долу в селото с внуците. Можеш да им идеш на гости — каза той. Вече усещаше накъде води всичко това.

— Да де, нали жена му ме обича като родна майка — тросна се тя.

— Е, то две жени под един покрив…

— Ще ми се заумилква пак, като се роди следващото бебче и й потрябват още две ръце, но дотогава ще гледа на мен като на натрапница. — Брандос понечи да възрази, но тя го изгледа със сините си очи и той се отказа. — Брандос, не знаеш колко самотна се чувствам тук, когато те няма по цели седмици… — Въздъхна театрално. — И нямаш представа колко съм щастлива, когато се връщате по-рано. Кога ще престанете с тези скиторения? Няма смисъл от тях, не виждаш ли?

— Права си. Но нали знаеш, че Амиранта има нужда от средства за изследванията си… за тия негови механизми, за някой стар сборник със заклинания или каквото там в момента го е заинтригувало. А и става дума за неговите пари, нали?

— И за твоите също! — почти извика тя. — Защото ти вършиш мръсната работа.

Брандос знаеше, че няма начин да избегне темата.

— Виж, по принцип съм съгласен с теб. По-добре да си стоим вкъщи, стига сме скиторили и прочее. Но този път наистина трябва да заминем.

Саманта го изгледа на кръв.

— Защо?

Брандос долови в гласа й нарастващ гняв и разбра, че трябва да й каже.

— Става дума за брата на Амиранта.

Тя премигна, после попита:

— Беласко?

Той кимна.

— Ще ти приготвя багажа — каза Саманта. — И ще ви сложа храна за пътя до града. После ще си купите още.

Внезапната промяна на поведението й бе напълно обяснима. Саманта беше чувала неведнъж тази история и знаеше, че Беласко е могъщ магьосник, със сигурност най-малкото равен на Амиранта, и че се опитва да го убие още отпреди двамата с Брандос да са се родили.

Сандрина седеше неподвижно.

Беше се съсредоточила върху на пръв поглед невъзможната задача да не мисли за нищо. Вече седем години упражняваше този ритуал всеки път, когато имаше подходящи условия, ала нито веднъж досега не бе успяла да постигне пълно прекъсване на вътрешния монолог, каквато беше целта на Шатарския ритуал.

Въпреки че очите й бяха затворени, тя можеше да опише стаята, в която беше, с най-големи подробности. И тъкмо това бе проблемът. Умът й искаше да е активен, а не да се рее бездейно. Тя потисна желанието си да въздъхне.