Сара Маас - Двор от мъгла и ярост

Очите ми останаха върху празното място, където бе стояла едва преди секунда.

— Как… как се получава това с изчезването? — попитах тихо.

Бях виждала само шепа Върховни елфи да го правят, но никой никога не ми беше обяснил.

— Ответрянето ли? — подхвана Рис, без да ме погледне. — Представи си… две различни точки върху парче плат. Едната е настоящото ти място в света. Другата е желаната ти дестинация. Ответрянето… е нещо като да сгънеш плата надве, така че двете точки да се застъпят една с друга. Сгъването става с магия… а ние просто прелитаме от едното място на другото. Понякога разстоянието е по-голямо и усещаш тъмната материя на света, докато минаваш през нея. По-късите разстояния, от единия край на стаята до другия, да кажем, се преодоляват почти неосезаемо. Само малцина, най-силните елфи, имат тази изключително полезна дарба. Колкото по-могъщ си, толкова по-надалеч можеш да прелиташ.

Знаех, че целта на обяснението му е колкото да ме просветли, толкова и да разсее самия себе си. Въпреки това казах:

— Съжалявам за храма… и жриците.

Когато най-сетне се обърна към мен, гневът още проблясваше в очите му.

— И бездруго още много хора ще умрат съвсем скоро.

Навярно затова ми беше позволил да се доближа, да чуя разговора им. За да ми напомни какво ни предстои с Хиберн.

— Какви са… — подхванах. — Какви са тези илириански войски?

— Дружини от нагли копелета — промърмори той.

Скръстих ръце в очакване.

Рис разгърна крилете си и кожата им заблестя в деликатно сияние.

— Воинска раса от земите ми. Същинска напаст.

— Някои от тях са подкрепяли Амаранта?

Далечната буря ни доближи достатъчно, че да обгърне слънцето, и из помещението затанцуваха тъмни сенки.

— Някои. Но през последните месеци с хората ми ги изловихме поголовно. Ще ги изтребим до крак.

„Бавно и мъчително“ — беше онова, което нямаше нужда да добавя.

— Затова се губиш… бил си зает с тях?

— Бях зает с много неща.

Отново уклончив отговор. Но явно вече нямаше намерение да говори с мен, защото го чакаше важна среща с Касиан и Азриел, които и да бяха те.

Без да каже и дума, Рис просто прекрачи ръба на верандата — и пропадна в бездната.

Сърцето ми спря, но преди да извикам, той прелетя покрай прозореца, стремглав като свирепия вятър между върховете. Само с няколко плясъка на крилете си потъна в буреносните облаци.

— Да, до скоро! — измърморих, показвайки му неприличен жест, и се заех с текущата си работа, обградена единствено от звука на вилнеещата отвъд щита на палата буря.

Докато снегът брулеше магическата стена около залата, докато се трудех върху изреченията — Рисанд е интересен; Рисанд е прелестен; Рисанд е безпогрешен — и работех с вътрешния си щит, изтощавайки ума си до краен предел, мислите ми постоянно се връщаха към чутото преди малко.

Зачудих се дали Ианта знаеше за убийствата, дали познаваше някоя от загиналите. Дали имаше представа какво е Сезере. Ако наистина нападаха храмове, беше изключено да не знае. Същото важеше и за Тамлин.

През последната ми нощ в палата почти не спах — отчасти от облекчение, отчасти от ужас, че Рисанд наистина може да ми е подготвил някоя неприятна изненада на изпроводяк. Но нощта и бурята отминаха и още преди слънцето да се е показало, вече бях облечена.

През целия си престой се хранех в стаята си, но този път се качих по стълбището и прекосих просторното помещение до масичката на верандата в далечния му край.

Рис седеше на обичайното си място, облечен в същите дрехи от вчера. Яката на черното му сако беше разкопчана, ризата му бе омачкана, а косата му стърчеше на всички посоки. За щастие, поне беше прибрал крилата си. Стана ми чудно дали току-що се прибираше от срещата си с Мор и останалите. Какво беше научил.

— Седмицата изтече — обявих вместо поздрав. — Води ме у дома.

Той отпи от течността в чашата си. Не ми приличаше на чай.

— Добро утро, Фейра.

— Води ме у дома.

Той огледа тюркоазенозлатистите ми дрехи, ушити с обичайната кройка. Откровено казано, нямах нищо против тях.

— Този цвят ти отива.

— Искаш да ти се моля ли? Това ли е?

— Искам да се отнасяш с мен нормално. Започни с „добро утро“, пък ще видим после.

— Добро утро.

На лицето му изплува лека усмивка. Кучи син.

— Готова ли си да посрещнеш онова, което те чака у дома?

Изпънах гръб. Не се бях замисляла за сватбата. Не и днес. Днес мислех само за Тамлин, за това колко искам да го видя, да го прегърна, да го разпитам за твърденията на Рис. През изминалите няколко дни не бях демонстрирала нито капка от силата, която Рисанд настояваше, че притежавам, не бях усетила нищо да се събужда под кожата ми — и слава на Котела.