Синда Чайма - Краля демон

Жарава сви рамене.

— Онзи Мика имаше някакъв амулет. Тръгна да ми прави заклинания. Самотен ловец го спря.

Хан притаи дъх в очакване Жарава да разкаже на Върба как им е взел амулета, но той си замълча.

Върба въздъхна с угрижено изражение.

— Ще говоря с кралицата. Време е някой да сложи край на това. Магьосниците са длъжни да спазват възбраната в Наеминг. Ако тя не ги принуди, демонайските воини ще го сторят вместо нея.

Беше изумително да слушаш как Върба говори за задълженията на кралицата. Сякаш общуваше с нея всеки ден. Вярно, беше главатарката на клана, но все пак. Хан опита да си представи какво ли би било чувството да се срещнеш лично с кралицата.

„Ваше Височайше Величество. Аз съм Хан Билебер. Събирач на лековити билки. Бивш предводител на Вехтошарите.“

Върба и Жарава бяха сменили темата. Върба се приведе напред и сложи ръка върху дланта на сина си.

— Как се чувстваш?

Жарава изтръгна ръката си и се отдръпна назад.

— Добре съм — отвърна сковано.

Тя впери настоятелен поглед в него.

— Пиеш ли отварата от летяща офика? — поинтересува се тя. — Имам още, ако…

— Пия я — прекъсна я Жарава. — Имам си предостатъчно.

— Действа ли? — майка му отново протегна ръка към него. Като лечителка Върба използваше допира и за да прецени състоянието на човека срещу себе си, и за самото лечение.

Жарава стана и се изплъзна от хватката ѝ.

— Добре съм — повтори той с равен, категоричен тон. — Отивам да намеря Самотен ловец — обяви и се обърна към завесите, зад които се криеше Хан.

— Покани го да вечеря с нас — провикна се Върба след сина си.

Хан прецени, че е най-разумно да избяга и се шмугна обратно в общото помещение, затова не чу повече. Ала до края на деня, по време на цялата вечеря и докато седяха край огъня, дочутият разговор тегнеше в съзнанието му.

Оглеждаше скришом Жарава. Дали не се бе разболял? Досега Хан не беше забелязал нищо нередно, а и в момента не откриваше промяна у приятеля си: само детo му се струваше по-оклюмал и по-сериозен от обичайното. Но това навярно се дължеше на следобедното им приключение и спора с майка му.

Хан знаеше какво е офика: наричаха я още самодивско дърво. И той събираше клонките и плодовете ѝ. В клана ги използваха за направата на лековити отвари. От дървесината изработваха амулети и талисмани, прогонващи злото. На клановите пазари особено ценяха летящата офика. Никнеше паразитно в короните на по-големи дървета и Хан дори не се опитваше да пробутва обикновена офика за летяща. Поне на клана.

Върба попита Жарава „Действа ли?“. Ами ако някой му е направил черна магия? Или се опасяваха, че има опасен враг? Затова ли Жарава изпитваше такава злоба към магьосниците?

Хан изгаряше от желание да попита, но така щяха да разберат, че ги е подслушвал. И си замълча.

Едва в късния следобед Раиса най-сетне изкачи витото мраморно стълбище към кралската кула. Всичко я болеше; беше мръсна и смърдеше на пушилка. Мелани вече се къпеше. На минаване край стаята ѝ Раиса я чу да си тананика и да се плиска във ваната — Мелани с нейното неизменно цветущо настроение.

След завръщането си от лагера Демонаи Раиса се премести в нови покои — по-просторни и красиви, достойни за принцеса-наследница на трона, която скоро щеше да навърши шестнайсет и да навлезе във възраст за женитба. Първоначално я настаниха в самостоятелно помещение, разположено близо до стаите на кралицата. Потънало в кадифе и жакард, то бе обзаведено с мебели от масивно черешово дърво, легло с балдахин и голям гардероб. Дори когато беше сама, Раиса го смяташе за претъпкано.

Затова помоли майка си да отвори покоите в дъното на коридора, барикадирани и неизползвани, откакто се помнеше. В замъка Превалски брод имаше много заключени стаи, защото жителите му бяха по-малко от преди, но точно тази, с прекрасно разположение, се намираше съвсем близо до кралицата.

Някои от дългогодишните слуги разправяха, че причината да изоставят жилището били огромните му прозорци: заради тях през зимата било студено, а през лятото — горещо. Други твърдяха, че било прокълнато и именно оттук преди хиляда години Кралят демон отвлякъл Ханалеа, в резултат на което настъпило Опустошението. Според този разказ Ханалеа лично заповядала да затворят жилището и се заклела кракът ѝ да не стъпи повече там.

Легендите разказваха, че в бурни нощи духът на Ханалеа се явявал на прозореца с протегнати напред ръце и разпуснати коси и стенел за Алгер Ватерлоу.