Синда Чайма - Краля демон

Хан нямаше думи да я опише. Изглеждаше единствена по рода си, истинска горска нимфа. Природата ѝ будеше най-доброто в човека.

Неизбежно му се налагаше сравнението с майка му, която май виждаше само най-лошото в него.

— Добре дошъл, Самотен ловец — приветства го Върба. — Ще се стоплиш ли на огъня? — Такова беше ритуалното приветствие към всеки гост. После обаче очите ѝ се впиха по-надълбоко в Хан и тя вдигна вежда. — Какво ти се е случило? Да не би да си паднал в Притулените води?

Хан поклати глава.

— В Старешката река?

Върба го огледа от глава до пети със сбърчено чело.

— Бил си и при калните ями, ако не греша.

— Ами, да. — Хан сведе поглед към краката си, засрамен от небрежното си отношение към прекрасните ботуши от Върба.

— Ще му дам равнинските ми панталони — предложи Жарава. После огледа дългите крака на Хан. — Макар че вероятно ще са му до глезените.

И Жарава, подобно на повечето членове на клановете, имаше поне един-два кожени клина и един чифт панталони, с които излизаше в града. Не възразяваше да ги заеме на Хан. И бездруго обличаше неудобните си равнински одежди само по принуда.

— Намира ми се нещо подходящо.

Върба отиде до множеството кошници, бурета и гърнета, подредени до стената. Коленичи до кошниците и се разрови из дрехите в нея. Стигна почти до дъното и извади вързоп, увит в дебело памучно платно. Разтвори го и погледна износените панталони там, после измери на око Хан и прецени:

— Ще ти станат — подаде му ги заедно с избеляла ленена риза, омекнала от пране. После протегна ръка: — Дай ми ботушите.

Хан се притесни, че иска да си ги вземе завинаги. Върба явно прочете паниката в изражението му, защото побърза да добави:

— Не се безпокой. Просто ще опитам да ги почистя.

Хан изхлузи калните си ботуши и ѝ ги подаде. Влезе в спалното помещение да се преоблече. Съблече мокрите си дрехи и намъкна сухите панталони, а толкова му се искаше първо да измие калта от кожата си. И сякаш самата Създателка чу неизреченото му желание: Птица дръпна завесата и влезе при него с леген топла вода и парцал.

— Ей! — възмути се той, доволен, че поне си е обул панталоните. — Можеше да почукаш. — Глупава забележка при положение, че нямаше врата.

Вместо мокрите си пътнически одежди сега носеше пола и бродирана риза, а влажната ѝ коса започваше да изсъхва и да придобива обичайния си вид на сложна плетеница. Хан още не бе облякъл ризата си и тя се взря в гърдите и раменете му, сякаш ги намираше за крайно интересни. Той погледна надолу да провери дали случайно не се е омазал с кал и под ризата. Оказа се, че поне там е чист.

Птица остави легена на пода между тях и се тропна до него на спалната пейка.

— Ето — заедно с парцала му подаде парче ароматен планински сапун.

Хан нави панталоните до коленете си, насапуниса парцала и изми калта от босите си крака. После се зае с ръцете си. Сребърните гривни около китките му го затрудниха, защото се въртяха, докато се мъчеше да ги почисти.

— Остави на мен.

Птица взе четка от глиганска четина, хвана гривната на лявата му китка и започна да я жули. Приведе се близо до нея и по лицето ѝ се изписа познатата свъсена гримаса на съсредоточеност. Кожата ѝ ухаеше на свеж въздух, ванилия и цветя.

— Трябва да ги сваляш, когато влизаш в калта — измърмори тя.

— Много полезен съвет — забели очи той. — Ти опитай да ги свалиш. — Дръпна едната, за да ѝ демонстрира. Представляваше сребърна лента, широка десетина сантиметра и твърде тясна, за да я изхлузи през ръката си. Носеше тези гривни, откакто се помнеше.

— Нали знаеш, че са магически. В противен случай досега щяха да са ти омалели. — Птица изрони малко засъхнала кал с нокътя си. — Майка ти ги е купила от странстващ търговец, нали?

Той кимна. Явно е било през някой цветущ момент от миналото, когато е можела да си позволи да купува сребърни гривни за бебето си. Когато не са живеели ден за ден, както обичаше да се изразява тя.

— Сигурно все нещо си спомня — продължаваше Птица. Никога не се усещаше кога да спре. — Не е изключено да намерите търговеца, от който ги е купила.

Хан сви рамене. Беше зачеквала темата и преди, а той обикновено участваше само със свиване на рамене. Птица не познаваше майка му. Тя не беше гостувала на планинските кланове, не беше слушала песните и приказките им край огъня. Не обичаше да говори за миналото и Хан отдавна се бе научил да не задава твърде много въпроси, за да не го нашляпа с любимата си шибалка или да го изпрати в леглото гладен.