Холи Блек - Медната ръкавица

Той погледна назад към армията. Дали не се държеше глупаво, задето не извика поне един от тях да го защити? Посочи водача.

- Освен теб. Ти ела с мен.

Опита се да избута Пакостник от мислите си и закуцука в мавзолея. Лидерът на обсебените го последва, а Кал видя как вратите се затварят внимателно зад него и блокират остатъка от света.

Водачът се завъртя и погледна изпитателно към Кал в очакване на инструкции.

- Трябва да ме последваш - каза Кал. - Защити ме, ако някой опита да ме нарани.

Водачът кимна.

- Имаш ли си име?

Обсебеният поклати глава.

- Добре - рече Кал, - ще те наричам Стенли. Странно е да нямаш име.

Стенли не реагира, затова Кал се обърна и слезе надолу по коридора. Мина половината път, когато Тамара отново извика името му.

- Кал! Трябва да дойдеш и да видиш това!

Кал изтича да я настигне. Намери я с Аарън и Джаспър, скрита пред една ниша.

Когато двамата със Стенли приближиха, се изместиха, за да разкрият гледката пред Кал. В нишата имаше мраморна плоча... а върху нея лежеше мъртво момче с тъмнокафява коса. Очите му бяха затворени, а ръцете изпънати до тялото. Тялото му бе отлично запазено, но бе очевидно мъртво. Кожата му бе побеляла като восък, а гърдите му нито се издигаха, нито спадаха. Все едно някой го е облякъл в бели погребални дрехи, но още носеше гривната, отбелязваща, че е студент в Медната година.

Зад него на стената бе изписано името му. Джерико Мадън. До тялото имаше асортимент от странни предмети. Парцалива завивка стоеше до купчина тетрадки и прашни томове, малка светеща топка, почти изчерпала заряда си, златен нож и пръстен, на който бе отбелязан знак. Кал обаче не го разпозна.

- Разбира се - прошепна Тамара. - Врагът на Смъртта не би построил гроб за себе си. Не е смятал, че ще умре. Построил го е за брат си. Това са даровете за погребението.

Аарън гледаше втрещен, а Кал не можа да отговори. Почувства как нещо в него се пречупва, копнеж към някого, който се бе надявал да изпита, когато видя отпечатъка на майка си в Коридора на Завършилите. Връзка с любовта, семейството и миналото. Не можеше да спре да гледа към момчето на плочата и да си спомня историите, които бе чул. Това бе братът, който Константин искаше да възкреси и чиято загуба го бе накарала да експериментира с бездната и да създаде обсебените; братът, чиято смърт го бе направила Враг на самата смърт.

Кал се запита дали ще обича някого толкова много, че да изостави всичко заради него, да е готов да изгори света, за да си го върне.

- Били са толкова млади - каза Аарън. - Джерико е бил на нашата възраст. Верити - съвсем малко по-голяма. Константин на двайсет и няколко, не повече.

Ала Войната на Маговете ги бе погълнала като огън. Бе ужасно да го мисли, но в същото време Кал не бе чувал никой да изрича името на Константин с такова състрадание.

И разбира се, бе го направил Аарън. Той на всекиго съчувстваше.

- Тук - рече Джаспър и се отдалечи надолу по коридора, загледан към друга ниша. Странните сияещи топки по стените хвърляха зловеща светлина по лицето му.

- Ето някого, когото познаваме.

Кал разбра кой ще е това, преди още да стигне. Мършаво момче с кафява права коса и лунички, затворило очи завинаги.

Дрю.

Спомни си тялото на Дрю последния път, когато го беше видял. Начина, по който майстор Джоузеф го бе омагьосал, за да затвори раните, макар Дрю вече да бе мъртъв. Тялото изглеждаше изцерено, макар душата да я нямаше.

И той имаше погребални дарове, сгънати дрехи и любими игри, статуетка на кон и снимка с една ръка около усмихнатия майстор Джоузеф и още някого, който бе изрязан от нея. Кал се канеше да вземе снимката и да я погледне по-внимателно, когато чу далечни и приглушени гласове под тях.

- Чухте ли това? - прошепна той, стана и се отдалечи от тялото на Дрю надолу по коридора.

Стълби слизаха в сумрака. Изглеждаха като изсечени в скалата. На Кал му отне миг, преди да разбере, че са направени с магия.

Времето е по-близо, отколкото си мислиш.

Кал слезе надолу по стълбите. Другите го последваха малко по-внимателно. Стигна долните стъпала и огледа пещерната, сенчеста стая. Мракът долу бе по-дълбок, а светещите скали по стените - по-разпръснати. А после го видя. Последното тяло: на Константин.

Лежеше на мраморна плоча, кръстосал ръце над гърдите си. Имаше тъмнокафява коса и остри черти. Щеше да е красив, ако не бяха следите от изгаряне, които покриваха дясната половина от лицето му и слизаха надолу към яката. Не бяха толкова лоши, колкото Кал си представяше, не и след историите за обгореното лице на Врага и маската, която носеше. Константин изглеждаше нормален. Ужасяващо нормален. Можеше да е всеки от улицата. Който и да е.