Джоузефин Анджелини - Богиня

– Не, това са феите – каза Ариадна. – Без да броим онази част с боклуците, разбира се. – После тя се изкиска и Анди се изкиска в отговор. Хелън надзърна над ръба на подскачащия матрак и видя другите две момичета, изпаднали в пристъп на кикот.

– Добре де, добре. Не беше чак толкова смешно – промърмори Хелън, като се изправи и се затътри да вземе Анди. – Умирам от глад. Хайде да ядем.

Хелън застана между Анди и Ариадна, подкрепяйки двете момичета, докато си проправяха път с куцане и тътрене към разнасящия се от кухнята великолепен аромат на бекон и мъфини.

– Нова си – каза Кейт весело, веднага щом трите момичета влязоха.

– Ъм... да – отговори Анди, свеждайки очи. – Те дойдоха да ме вземат – измънка тя, като посочи към Хелън и Ариадна.

– Това е момичето, което е било нападнато – каза Ариадна. – Казва се Анди.

– Нека те погледна – каза Ноел мило. Остави тавата с мъфини, която току-що беше извадила от фурната, и се вгледа дълбоко в Анди. Очите й се смекчиха от тъга и тя поклати глава. – Наистина си разтърсена. Но въпреки това ме бива да разпознавам типовете, а не мога да определя лицето ти.

– Тя не е сирена, лельо Ноел. – каза Ариадна. – Наполовина сирена е.

Анди се присви и се притисна леко към Хелън, с очи, стрелкащи се наоколо, сякаш очакваше да се случи нещо ужасно.

– Охо! – възкликна Ноел с престорен ужас и се хвана за гърдите. – Не и някоя от онези сирени-убийци! – После се засмя и се обърна да вземе мъфините. – Сядайте, момичета. Преди всичките да сте паднали.

Хелън почувства как Анди се вцепенява от объркване. Хелън й помогна да се настани на дългата дървена пейка между нея и Ариадна.

– Наистина ли няма проблем? – попита Анди, докато Ариадна трупаше яйца върху чинията й. – Аз, така да се каже, просто цъфнах тук. Не е нужно да ме храните, или нещо от този род.

– Ха! Опитай се да не ядеш, когато си тук – каза Хелън. После погледна Анди с широко отворени, сериозни очи и поклати енергично глава, оформяйки безмълвно с устни думата „Недей“. Ариадна кимна в знак на съгласие с Хелън и трите момичета се засмяха тихо.

– Хелън. Баща ти се събуди за няколко секунди тази сутрин – каза Кейт, като свали цвъртящ тиган с бекон от печката и го понесе към масата.

Устата на Хелън внезапно пресъхна.

– Отбих се да го погледна, преди да тръгна вчера...

– Всичко е наред – прекъсна я успокояващо Кейт. – Не те обвинявах или нещо такова. Просто исках да знаеш какво става с него.

– Някой каза ли му вече нещо? – Хелън нямаше представа как да подхване темата. Знаеше ли той, че тя е Потомка? Трябваше ли просто да попита направо дали Джери вече знае, че не й е баща, или Кейт също още бе в неведение по този въпрос? – Дафна дали...?

– Размениха си няколко думи. Обаче не знам за какво – рече Кейт сковано, извъртайки се рязко от масата. – Той нито веднъж не е бил буден за достатъчно време да проведе цял разговор, но знае, че Бет се е върнала.

Хелън кимна. „Бет“ беше измисленото име, което Дафна бе използвала, когато измами Джери, оставяйки Хелън при него като бебе, преди да избяга. Хелън се запита как ли е преживял баща й срещата с нея.

– Дафна наблизо ли е? – попита Хелън. – Иска ми се да говоря с нея.

– Не. Тръгна преди няколко минути. Каза, че има да се погрижи за някои неща – отвърна Кейт със стиснати устни.

Хелън виждаше как в Кейт бушуват едновременно гняв, тъга, тревога и негодувание – ослепителен калейдоскоп от емоции, които постоянно се движеха и изменяха, докато на Хелън й се наложи да стисне очи и да извърне поглед за миг. Това не бе нормално и наистина я стряскаше.

– Хелън? – Вечно бдителните очи на Ноел я погледнаха. – Добре ли се чувстваш?

– Да – отвърна Хелън, отърсвайки се от усещането. Когато погледна отново Кейт, цветовете бяха избледнели и Хелън откри, че може да ги пренебрегне. – Само съм замаяна. Какво става с мъфините?

Ноел свърши с прехвърлянето на лепкавите, покрити с меласа и стафиди лакомства в панерче и ги поднесе на масата.

– Да не се изгорите – предупреди тя без нужда, докато трите момичета грабваха по един.

Ариадна и Анди започнаха да премятат парещите мъфини от ръка в ръка, докато и двете ги пуснаха върху чиниите. Хелън просто захапа своя и задъвка доволно. Анди се втренчи в нея с отворена уста.

– Огнеупорна съм – промърмори Хелън с нарочно препълнена уста, за да го докаже. – Мислех си, че сирените имат криле.

– Някои имат – призна Анди смутено. – Видът на майка ми обаче няма. Ние сме повече от водния, пеещ тип.