Джоузефин Анджелини - Богиня

Беше късно, когато спряха на алеята за коли, и Хелън бе толкова изтощена, че едва й стигна енергията да отнесе другите две момичета горе до леглото на Ариадна, преди да рухне на канапето.

Хелън седеше срещу собственото си превъплъщение в покрита, теглена от конски впряг каляска. В затвореното пространство бе тъмно. Единствената светлина идваше измежду пролуките на мъничък, покрит с капаци прозорец. Хелън се запита как ще влезе и излезе от каляската, тъй като не виждаше врата. Предположи, че прозорецът може да е достатъчно широк, за да й позволи да се промъкне през него... ако не беше препречен с решетки.

Другата Хелън, която седеше срещу нея, не беше спартанката от преди. Тази носеше рокля, направена от някаква груба, домашно тъкана материя. В дългата й руса коса бяха усукани боядисани в синьо нишки и тя седеше върху купчина обработени кожи. Гърбовете на дланите й бяха оцветени с още синя боя – сложни завъртулки, които Хелън смътно разпозна като ирландски. Думата келтски изплува в ума й и тя разбра, че това описание, макар може би не напълно точно, е по-близко до истинското.

На кръста на другата Хелън висеше кинжал. Ръката й се свиваше отчаяно около него при всеки звук, който чуваше отвън пред покрития с капаци и решетки прозорец на подобната си на затвор каляска. Тази друга Хелън приличаше на дивачка и с нея се отнасяха като с животно в клетка. Хелън се запита дали това нейно „друго аз“ е опасно.

– Милейди Гуинивиър! – извика познат глас отвън пред прозореца.

Гласът на Лукас.

Гуинивиър отвори капака над прозореца и Хелън веднага видя защо това нейно превъплъщение беше толкова ужасено. Фурните започнаха да плачат в ъгъла на каляската в мига щом Гуинивиър и другият Лукас се погледнаха в очите.

Той седеше върху грамадния черен кон, който подтичваше в тръс покрай каляската. Носеше тъмни кожени дрехи, дебел, черен вълнен плащ, а в колана на кръста му беше затъкнат дълъг меч. Изглеждаше едър, свиреп и красив.

– Имате ли нужда да се облекчите? – попита той на странен, напевен език, който Хелън разбра, макар че не го беше чувала никога преди.

– Майка ми ме научи да говоря съвършен латински, както добре знаеш – озъби му се в отговор Гуинивиър на друг език, който Хелън също разбра, без да го е чувала някога преди. Предположи, че е латински. – Тя не беше мръсна римлянка като теб, но беше от изтока.

– Не съм римлянин. Не ме наричай така – каза другият Лукас с опасен блясък в очите. – „Сър Ланселот“ ще свърши чудесна работа.

Злобните им погледи се срещнаха и останаха приковани един в друг. Фуриите надаваха жални вопли, карайки както Гуинивиър, така и Лукас да се присвиват ужасено, докато се опитваха да се овладеят. Хелън знаеше, че ако решетките на прозореца не ги разделяха, щяха да се нападнат взаимно.

Ланселот погледна нагоре и надолу по протежение на дългата редица от воини, която ги придружаваше, сякаш напомняйки си, че има свидетели, които щяха да му попречат да направи някоя глупост.

– Защо просто не ме убиеш сега? – изсъска му тихо Гуинивиър. Ниският й тон подсказа на Хелън, че Гуинивиър също е наясно, че ги гледат и други хора – хора, които нямаше да разберат нелогичната й омраза към Ланселот или неговата омраза към нея.

– Това удоволствие оставям на Артур, моя братовчед и крал – отвърна Ланселот сковано, почти неохотно, сякаш нещо в това го смущаваше. — След като се омъжиш за него и осигуриш верността на твоя клан, разбира се. Тогава, сигурен съм, ще те убие с радост.

– А наричате нас „варвари“ – изсъска му Гуинивиър.

Тя затръшна прозореца и се хвърли обратно върху купчината кожи. Хелън знаеше – помнеше – че кожите са част от голямата зестра от бащата на Гуинивиър. Той беше глава на нейния клан и беше изпратил с дъщеря си множество дарове в сватбения кортеж. Всички скъпи предмети бяха предложение за мир към непобедимите нашественици от изтока, а Гуинивиър бе най-ценната военна плячка. Най-красивото момиче на острова, предложено като дар на едрия, златокос нашественик от една далечна земя. И отчаяно се надяваха той да хареса подаръка – защото в противен случай този крал Артур просто можеше да ги избие до крак.

Гуинивиър знаеше, че баща й я обича по свой груб и недодялан начин. Той не можеше да знае, че изпраща любимото си дете на смърт. Не беше като тези мъже от изтока или като покойната й майка. Предводител на клан или не, баща й бе обикновен простосмъртен и вярваше, че оказва на дъщеря си височайша чест, като я дава на новия, млад, и по всеобщо мнение, красив Върховен крал. Гуинивиър нямаше оправдана причина да възрази. Баща й имаше пълно право да я омъжи за когото избере и освен ако не беше готова да разкрие тайната си и тайната на покойната си майка, тя трябваше да се подчини.