Джоузефин Анджелини - Богиня

– Какво има, Гиг? – попита тихо Хелън, след като преглътна няколко лъжици пилешка супа с фиде. – Заради Джейсън ли?

– Заради всички вас. Този път всички пострадаха. И знам, че това не е краят на историята – нетипично тъжна отговори Клеър. – Задава се война, нали?

Хелън остави лъжицата си.

– Не знам, но боговете са свободни да напуснат Олимп и да дойдат отново на Земята. Заради мен.

– Вината не е твоя – поде отбранително Клеър. – Изиграха те.

– Е, и? Изиграна или не, аз се провалих – рече Хелън сухо. – Оставих Арес да ме хване натясно, макар да бях предупредена, че нещо ще се случи.

Чувстваше се ужасно, но знаеше, че не може да си позволи да потъва във вината, затова не допусна нотка на самосъжаление в гласа си. Подземният свят я бе научил, че поддаването на отрицателни мисли никога не решава никой от проблемите й. Запази това откровение за някой друг разговор с Хадес и се върна на темата.

– Боговете появиха ли са се вече някъде? Направили ли са нещо?

Образът на едър, красив жребец, тичащ по морски бряг, се мярна в ума на Хелън. По предните му крака имаше кръв. Накара я да потръпне от отвращение.

– Не сме чули нищо – рече Клеър, свивайки рамене. – Поне не и нещо за гнева на боговете.

– Какво прозря Касандра?

– Нищо. Не е правила никакви пророчества, откакто тримата бяхте върнати тук.

Хелън присви устни, потънала в мисли. Точно когато Потомците най-много се нуждаеха от Оракул, разбира се, тя мълчеше. Така действаше гръцката драма. И въпреки всичко това безпокоеше Хелън. Гръцко или не, все пак трябваше да има причина Касандра да не може да вижда бъдещето. „Защото е иронично“ просто вече не беше достатъчно убедителен отговор за Хелън.

– Лен? – попита Клеър; гласът й беше изплашен шепот. – Можеш ли да спреш боговете?

– Не знам, Гиг. – Хелън хвърли поглед към най-добрата си приятелка. Клеър бе бледа от страх и недоспиване. – Но ако някой от тях се опита да нарани когото и да е от нас, ще се бия с тях с всички средства.

Клеър се усмихна, най-после отпускайки се малко.

– Изяж си супата – сгълча я тя внезапно, сякаш току-що й беше хрумнало.

Хелън се засмя и се подчини. Знаеше, че това е начинът на Клеър да поеме отново обичайната си роля на „шефа“, и покорно посегна към лъжицата, докато мислеше за боговете. Те можеше и още да не събарят планини, но това не означаваше, че не са се раздвижили. След хиляди години в затвор трябваше да се върнат на Земята, но къде? Потомците бяха слаби и разпръснати. Ако боговете искаха да ги победят, сега бе моментът да нападнат. Какво чакаха? Хелън преглътна няколко лъжици супа, преди да забележи широко отворените очи на Клеър.

– Какво има? – попита с пълна уста.

– Ти дори не взе лъжицата си – отвърна Клеър, с немигащи очи, докато се взираше в ръката на Хелън. – Протегна ръка и лъжицата просто долетя при теб.

Хелън погледна лъжицата и се опита да си спомни да я е взимала. Помнеше, че посегна за нея, но това беше всичко. Остави лъжицата и вдигна ръка над нея. Не се случи нищо.

– Мисля, че трябва да се върнеш в леглото, Гиг – рече Хелън с колеблива усмивка.

– Да. Може би си права – съгласи се Клеър, но не изглеждаше убедена.

Когато Хелън приключи с обилната закуска, Клеър й помогна да се качи обратно горе и да влезе под душа. Докато изстъргваше последните остатъци от кръв и мръсотия, Клеър седеше върху мивката, втривайки лосион в краката и стъпалата си, гледайки да е на разположение, в случай че на Хелън й прилошее.

– Сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ? – попита за десети път.

– Сигурна съм – засмя се Хелън, докато се подсушаваше с хавлия. – Честно, чувствам се доста добре.

– Наистина си най-силната, нали?

Хелън извърна поглед. Макар че тя и Клеър бяха вземали заедно душ след състезания по бягане милион пъти и ни най-малко не се стесняваха от близост една до друга, Хелън внезапно се почувства разголена. Не й харесваше Клеър да мисли, че тя е някакво... ами, полубожество. Двете бяха нещо повече от най-добри приятелки. Всъщност бяха сестри и на Хелън й бе омразно да й се напомня, че има нещо, в което не са равни.

– Какво те кара да го кажеш? – напрегнато попита тя. Клеър присви устни.

– Трябва да видиш момчетата веднага щом свършиш.

– Първо татко – отсече Хелън.

Клеър помогна на Хелън да се облече и да се облегне на нея, докато си проправяха път надолу по коридора. Вратата беше отворена, така че тя видя Джери в леглото и Кейт, седнала на стол до него. И двамата бяха дълбоко заспали. Джери беше толкова слаб и блед, че Хелън не можа да повярва, че това е баща й. Наложи се да си напомни да е признателна, но бе трудно да изпитва друго освен страх, когато той изглеждаше толкова болен.