Джоузефин Анджелини - Богиня

По някакъв начин след няколко учебни часа, тя успя да се отърве от Сюзън и антуража й. Сюзън я беше погледнала със смесица от тревога и копнеж, когато даде съвсем ясно да се разбере, че ги зарязва. На Анди й беше гадно заради това. Сюзън беше красива и популярна и изглеждаше истински добър човек. Именно затова Анди трябваше да прекъсне тези отношения още в зародиш. Не искаше да наранява някой толкова страхотен като нея, само за да може да има приятелка. Сюзън заслужаваше нещо по-добро от това.

Минаваше девет вечерта, когато часът по астрономия на Анди приключи и тя си проправи път покрай езерото Парамесиум до спалното си помещение. Носът я засърбя. Тя извади ръка от джоба си, пускайки висулката само за миг, и почувства яки, мускулести ръце да я сграбчват през гърдите изотзад.

– Бягай – прошепна той в ухото й. – Обожавам да преследвам.

Хелън сънуваше делфини, но това не беше щастлив сън, в който посещаваше „Морски свят“. Делфинът, който Хелън видя, не се премяташе и не правеше номера. Делфинът в съня преследваше момиче приблизително на възрастта на Хелън. Момичето се опита да се отдалечи от него с плуване, но той непрекъснато я буташе надолу под повърхността, удряйки я с перките и опашката си, докато от тялото й потече кръв.

Момичето заплува към една шамандура, която се поклащаше в средата на нищото, задъхвайки се и плачейки, докато се придвижваше с усилие през вълните. Делфинът нападна, но този път, вместо перки, мъжки ръце се обвиха около момичето и стиснаха.

Очите на Хелън се отвориха рязко и тя се замъчи да си поеме въздух, чувствайки се, сякаш гърдите й са притиснати в менгеме. Събуди се сред тъмнина.

Колко ли дни беше изпадала в безсъзнание и беше изплувала отново? – зачуди се тя. Помнеше как майка й почиства най-големите петна от кръв и мръсотия с гъба, как Кейт й дава супа с лъжица в устата, а Клеър поделя един портокал между нея и почервенялата до кръв Ариадна. Спомни си белезите на Орион и сърцето й отново се присви от болка за него.

Хелън си спомняше и други неща – неща, които никога не й се бяха случвали, като например как завързва тога ( Хитон , спомни си тя. Гърците носеха хитони, а римляните носеха тоги ) и разчепква вълна. Хелън Хамилтън бе адски сигурна, че никога през целия си живот не беше връзвала хитон или чепкала вълна, но помнеше да е правила и двете.

Тези „видения“ за троянската Елена винаги й се струваха като спомени, а сега, напълно будна, Хелън бе съвсем сигурна, че бяха точно това. Но как можеше да помни нечии други спомени? Беше невъзможно. А като се имаше предвид колко ужасни бяха тези „взети назаем“ спомени, това, което Хелън наистина искаше да знае, беше как може да ги накара да спрат.

– Лени? – прошепна Клеър, някъде до стъпалата на Хелън.

Хелън погледна надолу и я видя да подава глава над гърба на ниската софа, която Ариадна бе поставила в долния край на леглото. Обикновено Ариадна просто хвърляше дрехите си върху нея, затова Хелън я възприемаше повече като място за трупане на дрехи, отколкото като мебел за сядане.

– Наистина ли си будна, или само се отбиваш за секунда? – попита Клеър. Дори на бледата предутринна светлина, която влизаше през прозорците, Хелън видя тревогата в очите й.

– Будна съм, Гиг. – Хелън мъчително се надигна и седна. – Колко време бях в безсъзнание?

– Почти два дни.

Само толкова ли? На Хелън й се струваха като цели седмици. Хвърли поглед към Ариадна, която още спеше.

– Тя ще се оправи ли? – попита Хелън.

– Да – отговори Клеър, като седна напълно изправена. – Двамата с Джейсън ще се оправят.

– Орион? Лукас?

– Добре са – изтощени са, но се подобряват. – Клеър извърна поглед, а челото й се сбърчи.

– Татко?

– Свести се на два пъти, но само за няколко секунди. Ари и Джейсън правят всичко по силите си.

Не беше отговорът, на който се надяваше Хелън. Тя кимна и преглътна буцата в гърлото си. Баща й не беше Потомък, а се бе доближил до смъртта повече от всекиго от тях. Щеше да му е нужно много по-дълго време, за да се възстанови. Хелън отблъсна мисълта, че той можеше никога да не се оправи напълно, и погледна Клеър.

– Как си? – попита Хелън, виждайки тъжното изражение върху лицето на най-добрата си приятелка.

– Адски уморена. А ти?

– Умираща от глад. – Хелън провеси крака от леглото и Клеър стана да й помогне. Двете слязоха, олюлявайки се, заедно долу, за да нападнат хладилника. Макар да знаеше, че трябва да изяде толкова, колкото успее да погълне, за да помогне на тялото си да се възстанови, тя не можеше да откъсне очи от Клеър.