Джоузефин Анджелини - Богиня

– Кълнем се в това, Господарке – изрече Хектор тежко.

– Не, сестро. Недей. Менелай и Агамемнон са сключили договор с останалите гръцки царе. Ще дойдат в Троя с всичките си войници – изстена настойчиво другата Хелън.

– Да, ще дойдат. И ние ще се бием с тях – изрече Парис мрачно, сякаш вече се изправяше пред бойните кораби, които неизбежно щяха да доплават до бреговете им. Вдигна я и тя започна да се бори немощно в ръцете му.

– Пусни ме през борда и ме остави да се удавя – изрече умолително тя. – Моля те. Сложи край на това, преди да е започнало.

Парис не й отговори. Вдигайки я високо в ръцете си, за да я притисне към себе си, той я отнесе до койката си под палубата. Другата най-сетне изгуби съзнание и посещението на Хелън в този ужасен сън или видение, или каквото и да беше това, приключи рязко, когато тя се унесе отново в истински сън.

Анди гневно погледна метронома върху църковния орган, на който свиреше, и със силата на волята си го призова да експлодира. Не се получи. Тя си пое дълбоко дъх, изчака един такт и се впусна отново в музиката на Бах. Десет движения от махалото на метронома по-късно, тя ръмжеше през стиснати зъби и клатеше юмруци във въздуха, вместо да заблъска с тях по клавишите. В ума на Анди грубото отношение към музикални инструменти беше непростимо оскърбление. Но метрономите, от друга страна...

– Имаш късмет, че си антика – каза му тя, просто за да му даде да разбере как разбиването му на трески се бе разминало на косъм. Изпразни ума си и започна отново.

Този път остави Бах да свърши работата и за няколко такта откри изкуството в сложната математика на фугата.

Истинско блаженство. Точно до мига, когато я прекъсна звън от таймера на уред за варене на яйца. Пръстите на Анди се плъзнаха от клавишите с оглушителния, нестроен шум, който единствено един гигантски, стогодишен орган можеше да издаде.

– Сериозно? – изрече Анди към божественото сияние от прозореца на „Тифани“, който стигаше високо над главата й. Дори красотата на цветните квадрати, топлещи лицето й като яркоцветен юрган от светлина, не бе достатъчна да я успокои. Точно когато улавяше настроението, се налагаше да спре.

Потисна порива да изругае в църква и погледна часовника си. Вече беше осем сутринта. Да му се не види. Времето й за репетиция беше приключило и трябваше да изчезва възможно най-бързо, за да стигне навреме за първия си час.

Бе смразяващо студено. Навън слънцето едва започваше да се показва над далечния край на кампуса. Анди се опитваше да остане незабелязана в непривлекателно изглеждащите пластове фланелен плат и вълна, които използваше, за да прикрива зашеметяващата си фигура, и си проправи път през скованите от скреж ниски храсти на „прекия път“. Честно казано, пътят беше непряк. Важното беше, че се намираше встрани от пътеката и най-далече от всички останали. Анди не си търсеше приятели в училище. Харесваше самотата си. Всъщност това не бе съвсем вярно. Мразеше самотата си, но вярваше на нея повече, отколкото се доверяваше на хората.

– Видях те да свириш – каза млад мъж с мелодичен глас.

Анди изпищя и се извърна рязко. Видя висок, красив младеж с корона от златни къдрици. Силуетът му блещукаше на рехавата слънчева светлина на мразовитата ноемврийска сутрин.

– Какво правиш тук? – попита Анди спокойно. Примигна със заслепените си от слънцето очи и хвърли поглед наоколо, търсейки някой друг. Колежът „Уелсли“ беше девическо училище в най-аристократичния, изтънчен и предан на традициите район на Масачузетс. Освен ако този младеж не беше професор или служител от охраната, не му бе позволено да навлиза толкова навътре в кампуса без значка на посетител.

– Много си талантлива – каза той, приближавайки се към нея.

– Каза, че си ме видял, така ли? – Анди отстъпи назад: тази ситуация не й харесваше. – Как може да си ме видял в параклиса? Бях сама.

Той се засмя; гласът му разлюля нотките като вятърна камбанка.

– Не бях в параклиса, разбира се. Видях те през онзи голям прозорец.

– Видял си ме през прозорец от цветно стъкло ? Как го направи този номер?

– Мога да намеря такава красавица като теб независимо къде се криеш. Толкова си сияйна; обзалагам се, че дори светиш в тъмното.

Начинът, по който го изрече, не прозвуча фалшиво. Не беше злобен или груб по никакъв начин, но все така се придвижваше към нея, макар тя очевидно да не искаше той да го прави. Когато той се приближи, Анди усети нещо нередно в очите му – нещо отявлено животинско и съвсем неприсъщо за човек. Спомни си слънчевата светлина, която докосна лицето й през прозореца от цветно стъкло, и проумя как я беше видял. Разбра с кого, или по-скоро с какво, си имаше работа сега. Анди се дръпна бързо назад, дъхът й започна да става хриплив от истински страх.