Джоузефин Анджелини: Богиня

Той заслужаваше нещо по-добро от това. Заслужаваше любов, не съжаление. Хелън знаеше също и че майка й я наблюдава, докато самата тя неуспешно се опитваше да не заплаче от съжаление за онова малко момче. Издърпа завивките над главата си.

Дафна я остави да се наплаче, докато не потъна обратно в дълбок сън.

Хелън видя другото си превъплъщение, обсипвано с ритници от гневна тълпа на прашна улица.

Роклята на другата Хелън беше разкъсана, покрита с прах, и изпоцапана с петна от развалената храна, с която я бяха замервали. Кръв течеше от една огромна рана на главата й, от устата й и от дланите й, които бе ожулила при многократните си падания на земята. Тълпата се събираше около нея, хората вдигаха нападали край пътя камъни, докато се приближаваха.

Рус мъж, два пъти по-възрастен и два пъти по-едър от нея, изтича напред, за да я заудря с юмруци – сякаш гневът му имаше нужда от по-непосредствен отдушник от това просто да метне камък. Изглежда трябваше да си послужи със собственото си тяло, за да я нарани и да се почувства удовлетворен.

– Обичах те повече от всички! Вторият ти баща те даде на мен! – изкрещя той, почти обезумял, докато я удряше. Очите му бяха изцъклени и бели пенести пръски слюнка хвърчаха от устата му. – Ще те бия, докато изкарам детето от теб, и пак ще те обичам!

Хелън чуваше как тълпата мърмори: „Убий я, Менелай!“ и „Тя може би носи в утробата си Тиранина! Не трябва да се опитваш да я щадиш!“.

Другата Хелън не се съпротивляваше, нито си послужи с мълнията си, за да се защити срещу Менелай. Хелън толкова много пъти видя как събарят превъплъщението й, че изгуби бройката, но всеки път другата се изправяше отново на крака. Чуваше глухия звук от юмруците му по гърба й и чуваше как мъжът сумти от усилието, но другата Хелън не викаше, нито го молеше да спре. Не издаваше нито звук, ако не се броеше запъхтяното й дишане, сякаш изкарвано от дробовете й с ударите му.

Хелън знаеше какво е усещането от тези юмруци, дори знаеше как мирише Менелай, докато я биеше. Помнеше го.

Накрая Менелай падна на колене, неспособен да я бие повече. Другата просто беше твърде силна, за да умре от неговата ръка, макар на Хелън да й бе ясно, че именно такова бе намерението й през цялото време.

Когато първият камък я удари, тя не се сниши, нито се опита да се прикрие. Последваха още камъни, удряйки я от всички страни, докато камъните на тълпата свършиха. Но другата Хелън все така не умираше. Сега изплашена, тълпата започна да се отдръпва.

Изпълнена с отвращение тишина се спусна, докато хората гледаха ужасното зрелище, което бяха създали. Все още жива, другата Хелън се гърчеше и мяташе сред натрупаните на купчина камъни, с кожа, размазана и разкъсана върху счупените кости. Започна да си тананика тихо – подобна на стенание мелодия, която си напяваше от отчаяние, за да отклони ума си от непоносимата болка, която изпитваше. Люлееше се напред-назад, нестабилна, сякаш е пияна. Не можеше да намери облекчение в никоя поза, но се полюшваше, докато си тананикаше, за да се утеши. Хелън помнеше болката. Прииска й се да не я помнеше.

Тълпата зашепна:

– Обезглавете я. Това е единственият начин. Няма да умре, освен ако не я обезглавим.

– Да, намерете меч – извика немощно другата Хелън; думите прозвучаха завадено в разбитата й уста. – Умолявам ви.

– Някой да прояви милост и да я убие! – извика отчаяно една жена и тълпата поде вика. – Меч! Трябва ни меч!

Млад мъж, почти още момче, излезе от тълпата със стичащи се по бледото му лице сълзи при вида на другата Хелън. Той извади меча си от ножницата, замахна с него високо и го стовари върху кървавата пихтия в краката си.

Тънка ръка отблъсна оръжието преди то да успее да нанесе удар.

Появи се жена, окъпана в златна светлина; образът й многократно се промени. Беше млада и стара, дебела и слаба, тъмнокожа и светла. В един миг тя беше всяка жена на света и всички те бяха красиви. Сякаш по избор образът й застина в този на жена, много приличаща на Хелън.

– Сестро! – патетично изпищя тя, вдигайки раненото момиче от отломките. Ридаейки, Афродита пое другата Хелън в обятията си, бършейки кръвта от лицето й с блещукащия си воал.

Тълпата се отдръпна назад, докато богинята плачеше; емоциите им бяха завладени от магията й. Хелън видя как лицата им се превръщат в маски от скръб, докато сърцата се късаха от мъка заедно с това на Афродита.

– Пусни ме – примоли се другата Хелън на богинята.

– Никога – зарече се Афродита. – По-скоро предпочитам да видя град, изгорен до основи, отколкото да те загубя. – Другата Хелън се опита да спори, но Афродита я накара да замълчи и се изправи, гушвайки я като бебе.