Джоузефин Анджелини: Богиня

Тя отново протегна ръка към него. За миг той изглеждаше, сякаш иска да се възпротиви, но не го стори. Взе ръката й и я притегли към себе си, сякаш не можеше да се насили да я отблъсне, дори когато беше ядосан.

– Тогава нека да избягаме. Да зарежем всичко. Ще спрем да бъдем царски особи и ще станем пастири.

– Няма нищо, което да желая повече – изрече тя с копнеж. – Но където и да отидем, аз пак ще бъда дъщеря на Зевс, а ти – син на Аполон.

– А ако имаме деца, в тях ще тече кръвта на двама олимпийци – каза той. Нетърпението правеше гласа му рязък. Очевидно беше чувал този довод вече много пъти. – Наистина ли вярваш, че това е достатъчно, за да създадем Тиранина? В пророчеството се казва нещо за смесване на кръвта на четири династии, които са потомци на боговете. Каквото и да означава това.

– Не разбирам никое от пророчествата, но хората се боят от всяко смесване на кръвта на боговете – каза тя. Внезапно гласът й се сниши. – Ще ни преследват до пределите на Земята.

Той прокара ръце по корема й, обгръщайки го закрилнически с длани.

– Може вече да си бременна, знаеш ли.

Тя възпря ръцете му. Лицето й беше тъжно и – само за миг – отчаяно.

– Това е най-лошото, което би могло да ни се случи.

– Или най-доброто.

– Парис, спри – каза твърдо Елена. – Боли ме дори като помисля за това.

Парис кимна и допря чело до нейното.

– А какво, ако приемният ти баща, владетелят на Спарта, се опита да те омъжи за някого от онези гръцки варвари като Менелай? Колко царе искат ръката ти сега? Десет ли са, или двайсет?

– Не ме е грижа. Ще откажа на всичките – каза другата Хелън. После се усмихна леко: – Едва ли някой може да ме принуди.

Парис се засмя и се вгледа в очите й:

– Не. Макар че бих искал да видя един-двама от тях да опитват. Чудя се дали гърците миришат по-добре, след като ги порази мълния. Със сигурност не биха могли да миришат по-лошо.

– Не бих убила никого с мълнията си – засмя се тя, като преплете ръце около врата му и притисна тялото си по-плътно към неговото. – Може би само да ги опърля мъничко.

– О, тогава недей, моля ти се! Опърлени гърци звучи, сякаш ще миришат далеч по-лошо, отколкото напълно опечени – каза Парис, чийто глас стана унил, докато й се усмихваше. Внезапно хуморът се изпари от погледа, който споделяха, и го замести тъга. – Как ще отплавам без теб на сутринта?

Другата Хелън нямаше отговор. Устните му намериха нейните и той прокара пръсти през косата й, като наклони главата й назад и пое тежестта й, когато тя му се предаде. Точно както правеше Лукас.

На Хелън той й липсваше до болка – дори в съня й. Болеше толкова много, че тя се събуди и се претърколи, изпъшквайки, когато случайно притисна твърде много зарастващите си кости.

– Хелън? – попита меко Дафна; гласът й бе на сантиметри от Хелън в тъмнината. – Имаш ли нужда от нещо?

– Не – отвърна Хелън и остави подутите си очи да се затворят отново. Сънят, който я посрещна, я накара да си пожелае да беше останала будна, въпреки нараняванията си.

Ужасена жена се бореше срещу огромен нокът, обвит около кръста й. Огромни крил е, обточени с пера, всяко от които – по-голямо от човек, удряха във въздуха, докато великанската птица я повличаше в нощното небе. Очертанията на Ню Йорк Сити се мярнаха покрай нея, докато жената се бореше.

Хелън видя как птицата накланя клюнестата си глава, за да погледне надолу към жената в ноктите си. За съвсем кратък миг заплашителното око на орела се окръгли, докато се оформи като мъжко. Имаше кехлибарени очи. В черните му зеници проблесна синя мълния. Орелът нададе крясък, смразявайки кръвта на Хелън, и изпрати тръпки по спящото й тяло.

Пред тях се издигна Емпайър Стейт Билдинг и Хелън не видя нищо повече.

Орион крещеше като обезумял.

При звука Хелън се изправи светкавично, изблъска майка си настрани, и затича. Втурна се надолу по тъмния коридор и на половината път през стаята – Лукас се мярна като размазано петно до нея, – а после двамата внезапно осъзнаха ситуацията и замръзнаха.

– Какво, по дяволите? – изрева Хектор от сгъваемото легло, поставено до това на Орион. Щракна ключа на една лампа.

Орион стоеше изправен върху дюшека си, по шорти, сочейки към дребничка, тъмна фигура, свита в тясната пролука между двете легла. Беше Касандра, сгушена на пода от твърдо дърво, само с една възглавница и тънко одеяло, на което да спи.

– Какво правиш тук долу? – креснаха няколко гласа към Касандра. Кастор, Палас и Дафна се бяха появили на прага зад Хелън и Лукас.