Джоузефин Анджелини - Богиня

– Ще избягаш ли от мен? – попита младежът остро, сякаш това му се беше случвало много пъти преди.

– Ще ме преследваш ли? – попита тя, добавяйки към гласа си прелъстителната, хипнотична нотка, която можеше да тласне простосмъртните мъже към смъртта им. Трябваше да протака нещата, за да спечели време, може би да го накара да я последва обратно до пътеката. Там със сигурност щеше да има кой да й помогне.

– Разбира се, че да – ниско каза той с припламващи очи. Беше възбуден, но не и хипнотизиран – за нещастие на Анди. – Само онези, които бягат, си струва да се преследват.

Не е ли логично? , помисли си тя с онази отчаяна веселост, която ни спохожда само при най-безнадеждните обстоятелства. Прекарах целия си живот, страхувайки се до смърт да изкуша някое момче, а накрая едно от тях ми скача в девическо училище.

Светлината отново заискри от него, улови краищата на силуета му и го направи по-реален, отколкото ако наистина беше такъв, сякаш съществуваше в четириизмерна форма. Анди знаеше, че това не е трик на изгряващото есенно слънце. Знаеше също и че това не е момче. Майка й я бе предупредила за възможността от нещо такова, но Анди никога не беше мислила, че то ще се случи.

– Хей, Анди! – провикна се едно твърде жизнерадостно момиче, с което се бяха запознали преди месец на една ориентировъчна обиколка за първокурсниците и оттогава насам Анди я избягваше. Момичето изгледа неуверено Анди и младежа. Шумната групичка момичета зад нея замлъкна, когато видяха, че Анди е с момче. – Идваш ли в час?

– Здрасти... Сюзън! – провикна се енергично Анди в отговор, спомняйки си името на момичето в последния момент. – Искам да отида с теб!

Красивият младеж се усмихна тъжно на Анди, когато бъбрещата групичка от млади жени се приближи да я вземе. После се обърна и побягна към езерото Уабан.

– Къде отиде приятелят ти? – попита Сюзън, озадачена.

– Не ми е приятел – отвърна Анди и хвана с облекчение ръката на Сюзън в ръкавица с един пръст. – Трябва да отидем при охраната на кампуса веднага .

– Мога да го опиша! – изписка едно момиче в тайфата на Сюзън, което имаше лъскава черна коса и кожа с цвят на канела. Каза на служителя от охраната: – Сигурно е замръзвал, защото носеше само джинси и впита тениска!

– Имаше къдрава руса коса и беше наистина загорял от слънцето. Като сърфист от Малибу – избъбри едно бузесто момиче с права като клечки руса коса, сякаш не можеше да сдържи вълнението си.

– И имаше наистина гладка кожа. Като делфин! – изкиска се в отговор канеленото момиче към русото и двете изпаднаха в пристъп на кискане, захласвайки се по младежа, който едва не бе похитил Анди.

Анди отпусна лице в ръката си и разтри очи, докато слушаше още подобни реплики от останалите свидетелки – или „групита“, както започваше да ги възприема. Напомни си, че нямаше как да сдържат реакцията си. Те бяха просто човешки същества.

След като прекара следващите два часа с охраната, разказа цялото преживяване и отведе охранителите до точното място, където беше пресрещната, Анди с признателност прие нова „висулка“ за ключодържателя си. Тя официално имаше преследвач, човек, който бе успял да влезе в кампуса, и то без пропуск, и охраната нямаше да я остави да се разхожда наоколо без да вземе предпазни мерки. „Висулката“ представляваше паник-бутон, който моментално щеше да ги доведе при нея. Ако дори само зърнеше отново момчето, тя щеше да ги повика. Анди се чудеше дали наистина щеше да го натисне и да изложи на опасност всички тях, или щеше да се изправи срещу него сама.

Макар че Сюзън и нейната групичка се бяха намесили и потвърдили историята на Анди, всички го сториха с нотка на смущение. Анди беше съобщила дума по дума какво й беше казало момчето, а всяка от тях би дала най-скъпото си, за да чуе такъв готин тип да й казва подобни неща.

Анди не можеше да обясни, че това не е романс. Мъжете винаги й бяха казвали такива неща, но това нямаше нищо общо с любовта. Тя цял живот посещаваше девически католически училища и бе бягала от всеки мъж, който я бе ухажвал, но това не ги спираше да я преследват. Беше бягала също и от момичетата, които я ухажваха, а беше имало много такива. След онова ужасно преживяване в седми клас, когато най-добрата й приятелка се беше опитала да я целуне пред класа по история на сестра Мери Франсис, тя никога не си бе позволявала да има приятелки.

Анди странеше от хората по принцип. Това беше за тяхно собствено добро. Твърде опасно беше за простосмъртните да бъдат в близост до същества от нейния вид.