Джим Батчер - Фурията на Първия лорд

Насаг оголи зъби, усмихвайки се на спомена.

Варг кимна.

— Ако се наложи, отново ще се справим с тях.

— Може би е по-добре този проблем да се реши сега, а не да се отлага за по-късно.

Варг изръмжа.

— Той все още не е нарушил кодекса. Няма да го убия просто така.

Насаг за миг замълча. След това погледна назад към малката, тясна каюта, намираща се точно зад бака — най-миризливото и неудобно помещение на кораба.

Там живееха ловците на Варг.

— Ловците не съществуват, за да се заобикаля кодекса — изръмжа Варг, — а за да се запази духът му, въпреки неговата буква. Разбира се, те биха могли да свършат тази работа. Но това само ще налее масло в огъня на амбициозните подчинени на Храл — и истинска причина да се сплотят последователите му. Може да се нуждаем от шаман, преди всичко това да свърши.

Той сложи ръце на перилата и се обърна, държейки носа си към вятъра, сякаш опитваше на вкус небето и морето.

— Майстор Марок е брат на един от най-големите ми врагове и най-старши от последователите на Стария път. Имам неговата подкрепа в лагера на шаманите.

Насаг потрепна с уши в знак на съгласие и сякаш малко се отпусна. За момент той застана до баща си, после оголи гърло и се върна към задълженията си.

Варг прекара още около час на палубата, като инспектираше, раздаваше похвали или ръмжеше при грешки. Всичко беше спокойно, което го притесняваше още повече. По време на този преход несгодите бяха съвсем недостатъчно. А само те можеха да държат воините му нащрек.

Варг се върна към своята книга. Древният алеранец очевидно предаваше праисторията на техния народ. Тавар беше казал, че не са сигурни каква част от написаното е оригинал и колко е добавено през вековете, но дори и половината от това да беше истина, то описаният вътре алерански Майстор на войната е бил компетентен, макар и леко арогантен. Не беше трудно да се види как мемоарите му са повлияли на стратегиите и тактиките на алеранските легиони.

Въпреки че, помисли си Варг, той изобщо не беше убеден, че този човек, Юлий, какъвто и да беше той, може да научи Тавар на нещо ново.

Сър Ерен, бившият курсор, се насочи към палатка в сърцето на огромния легионерски лагер, разположен пред древния град Рива. Той погледна нагоре към оградения със стени град, кацнал на хълма, и навярно за стотен път през последните няколко дни се почувства неудобно. Стените на Рива бяха високи и дебели — и предлагаха забележима липса на комфорт, като се има предвид, че той и оцелелите легиони под командването на Първи лорд Акватайн бяха разположени от външната им страна. Традиционно, когато се атакува един град, вражеските войски обикновено се събират точно там.

Разбира се, той знаеше, че палисадните стени около всеки легион със сигурност са отлична защитна бариера. Но скромните земни насипи и дървените стени не бяха достатъчни, за да спрат ворда. Дори стените на самата Алера Империя не бяха успели да го спрат.

Ерен поклати глава и с въздишка изхвърли тежките мисли от главата си. Какъв е смисълът да се тормози с тях, след като даже истинският Първи лорд на Алера, Гай Секстус, бе безсилен да ги спре. Но поне умирайки, Гай беше дал на хората на Алера реален шанс да оцелеят. Вулканът, който се появи, когато вордите затвориха челюсти върху сърцето на Алера, почти унищожи ордите им, а легионите, изненадващо доведени от Исана Гай от далечните северни градове, довършиха оцелелите.

За всеки друг враг, сблъскал се с алеранците, това щеше да е достатъчно, продължи с разсъжденията Ерен. Изглеждаше чудовищно несправедливо, че такъв грандиозен акт на апокалиптично унищожение причинява само леко забавяне в действията на врага. Без значение кой точно е врагът.

Тихата, разумна част на съзнанието му, същата, която винаги беше заета с математически изчисления, му казваше, че вордът може да се превърне в последния враг на Алера. Нямаха никакъв начин да го победят със силите, които им бяха останали. Дори и само защото вордът се разпространяваше твърде бързо. Повечето войни в крайна сметка се свеждаха до битка на числа. И вордът ги имаше.

Беше толкова просто.

Без да се поколебае, Ерен каза на тази част от ума си да върви при враните. Негов дълг беше да служи и да защитава Империята, доколкото му позволяват силите, и подобни деморализиращи мисли само можеха да му попречат да изпълни дълга си, колкото и правилни да бяха в исторически и буквален смисъл.

В края на краищата, дори на колене, Алера все още представляваше сила, с която не може да не се съобразяваш.