Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Тъкмо се промъкваше зад гърба на натрапника, когато й се стори, че чува нечий приглушен кикот.

Поколеба се, ала отново тръгна решително. Просто си въобразява, помисли тя, докато заставаше зад загърнатата в наметало фигура. Вече я виждаше съвсем ясно. Беше мъж, човек, и ако се съдеше по големите му ръце и мускулести рамене, беше от най-огромните мъже, които Тика някога бе срещала през живота си! Беше застанал на колене, широките му плещи бяха точно пред нея и тъкмо вдигаше ръка.

Държеше чука на Карамон!

Как смееха да докосват нещата му! Е, едър или не — всички изглеждаха еднакво, проснати в безсъзнание на пода.

Тика замахна с тигана…

— Карамон! Внимавай! — извика остро някой.

Едрият мъж скочи на крака и се обърна.

Тиганът издрънча на пода. Последваха го чукът и цяла шепа пирони.

Тика изхлипа с благодарност и се хвърли в прегръдките на своя съпруг.

— Не е ли страхотно, Тика? Бас държа, че се изненада, нали? Нали? И, я кажи, наистина ли щеше да фраснеш Карамон по главата, ако не бях извикал? Сигурно щеше да стане страшно интересно, макар че на Карамон нямаше да му е много хубаво. Ей, спомняш ли си, когато удари онзи драконид по главата с тиган, същия дето се канеше да се разправи с Гилтанас? Тика?… Карамон?

Тас се загледа към двамата си приятели. Не казваха и дума. Не чуваха нищо от онова, което им говореше. Просто стояха, вкопчени в прегръдката си. Кендерът усети как в очите му се появява твърде подозрителна влага.

— Е — рече след секунда, като преглътна и се ухили, — ще отида да ви почакам долу във всекидневната.

Той се спусна по стълбата и пристъпи в малката къщичка, сгушена под закрилата на валеновото дърво. Веднъж щом се озова на спокойствие, Тас извади кърпичката си, издуха си носа и радостно се зае да изследва покъщнината.

— Както изглежда — измърмори си той, докато се наслаждаваше на някаква чисто новичка кутия за сладки с дотам отсъстващо изражение, че несъзнателно я натика в една от кесиите си (заедно със сладките), твърдо убеден, че в действителност я оставя на мястото й на рафта. — Тика и Карамон ще поостанат там горе доста дълго, може би дори през цялата сутрин. Защо пък да не използвам това време, за да си подредя нещата?

Той се разположи с кръстосани крака на пода и с блажено изражение изсипа съдържанието на всичките си кесии върху едно малко килимче. Хапна малко сладки и гордо огледа цял сноп нови карти, които бе получил от Танис. Започна да ги разглежда една по една и да проследява с пръст пътищата, по които бе изживял толкова много приключения.

— Пътуването си го биваше — рече след малко, — но определено няма нищо по-хубаво от това да се върнеш у дома. Май ще остана заедно с Карамон и Тика. Ще бъдем семейство. Карамон каза, че ще ми отдели една стая в новата къща и… Я гледай, какво ли е това? — Той изучи картата по-отблизо. — Мерилон? Никога не бях чувал за град на име Мерилон. Чудя се как ли изглежда… — Не! — прекъсна се сам. — Стигат ти толкова приключения, Кракундел. И бездруго едва ще успееш да разправиш на Флинт всичко, което ти се случи досега. Време ти е да се установиш и да заемеш някой уважаван пост в обществото. Може дори да се кандидатираш за Главен шериф.

Той нави картата (зает с привлекателната идея да стане Главен шериф) и я върна обратно в калъфа (хвърляйки й последен, изпълнен с копнеж поглед). Въздъхна и насочи вниманието си към другите съкровища.

— Бяло перо от пиле, смарагд, мъртъв плъх… уф… откъде изобщо ми е попаднал? Пръстен, обработен така, че да прилича на бръшлянови листа, мъничък златен дракон… странно, определено не си спомням да съм го пъхал в кесията си. Парче счупен син кристал, зъб от дракон, бели и розови листенца, детско плюшено зайче, доста захабено и… о, виж ти. Ето ги и плановете на Гнимш за механичния повдигач и… това пък какво е? Книга! „Фокусничеството — начинът да изумяваме и забавляваме!“ Колко интересно! Сигурен съм, че все ще ми влезе в работа и, о, не — Тас се намръщи раздразнено. — Пак тази сребърна гривна на Танис. Как изобщо може да се справя сам, без постоянно да му ходя по петите и да събирам нещата, които изпуска? Изключително безгрижна личност. Изненадан съм, че Лорана успява да се примири толкова лесно.

Той изучи вътрешността на една от кесиите.

— Е, това май е всичко — въздъхна. — Определено беше интересно. Тоест през по-голямата част си беше направо прекрасно. Срещнах няколко дракона. Летях с цитадела. Превърнах се в мишка. Счупих драконова сфера. И двамата с Паладин станахме близки приятели. — Имаше и тежки времена, разбира се — произнесе тихо след кратък размисъл. — Но вече не ми се струват толкова тъжни. Просто ме карат да се чувствам малко странно ей тук. — Той сложи ръка върху сърцето си. — Трябва да призная, че приключенията страшно ще ми липсват. Но не остана никой, с когото да тръгнем да пътешестваме. Сега всички са се установили. Животът им е лек и приятен. — Кендерът изучи съдържанието на последната кесия. — Май наистина ми е време и на мен да се установя някъде, а и Главен шериф не звучи никак зле… Чакай малко… Какво е това? На самото дъно е… — Той измъкна един съвсем малък предмет, почти изгубен в ъгъла на кесията. Вдигна го пред очите си и шумно си пое дъх. — Как ли го е изгубил Карамон? А беше толкова внимателен с него. Какво пък, напоследък му се насъбра доста. Просто ще отида да му го върна. Сигурно страшно се е разтревожил. В края на краищата, какво ли ще каже Пар-Салиан, ако…