Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Магьосникът се извърна и призова един от Пазителите. Безплътните очи се появиха и заплуваха във въздуха пред него.

— Вземи този ключ — каза мрачният елф. — И го пази до края на вечността. Не смей да го даваш на никого, дори на мен. От този момент нататък задачата ти е да пазиш тази врата. Никой не бива да влиза тук. И нека смъртта бъде бърза за онзи, който опита.

Очите на Пазителя се затвориха в мълчаливо съгласие. Когато малко по-надолу по стълбите Даламар се обърна, той ги видя — отново оцъклени — да стоят в рамката на вратата, втренчили студения си взор в безкрайната нощ.

Магьосникът кимна удовлетворено и продължи по своя път.

Туп, туп, туп.

Тика Уейлан Маджере се изправи в леглото.

Като се опитваше да се вслуша по-добре през ударите на собственото си сърце, тя зачака, за да разпознае звука, който бе нарушил дълбокия й сън.

Нищо.

Нима го бе сънувала? Отхвърли от лицето си няколко червени къдрици и се загледа сънливо през прозореца. Беше ранна утрин. Слънцето още не бе изгряло, ала нощните сенки крадливо се оттегляха, оставяйки небето чисто и синьо, готово да посрещне зората. Птичките вече се бяха събудили и подхващаха обичайното си чуруликане или весело си подвикваха една на друга. Ала едва ли някой в Утеха все още имаше намерение да се размърда. Дори нощният пазач по това време обикновено се поддаваше на нощната пролетна омая и блажено похъркваше, отпуснал глава на гърдите си.

„Трябва да е било сън — помисли си потиснато Тика. — Чудя се дали някога отново ще свикна да спя съвсем сама? И най-дребният шум ме кара да подскачам.“

Тя отново се сгуши в завивките и опита да поспи поне още малко. Затвори здраво очи и си представи, че Карамон е с нея. Тя лежеше до него, притисната до широката му гръд, вслушана в дишането му, в ударите на сърцето му, на топло, на сигурно… Ръката му нежно обгръщаше раменете й, докато мърмореше нещо в съня си.

— Просто лош сън, Тика… на сутринта няма да си спомняш нищо…

Туп, туп, туптуптуп.

Тика разтвори широко очи. Значи не беше сънувала! Звукът — каквото и да го предизвикваше — идваше някъде отгоре! В клоните на валена имаше някой… или нещо!

Тя отхвърли завивките и се изправи безшумно с лекотата, която й бе станала присъща по време на преживелиците по време на войната. Грабна халата от леглото, успя да се пребори с него (обърквайки ръкавите в обзелата я нервност) и се прокрадна вън от спалнята.

Туп, туп, туп.

Стисна зъби. В новата къща имаше някой. В къщата, която Карамон бе започнал да строи горе в клоните на валеновото дърво. Какво ли търсеха там? Крадяха инструментите му…

Почти й се прииска да избухне в смях, ала вместо това едва не изплака. Инструментите на Карамон — чукът с разклатена дръжка, която се вадеше при всеки опит да забиеш и най-малкия пирон, трионът с толкова много липсващи зъби, че приличаше на усмивка на блатно джудже, рендето, което не можеше да подравни и парче масло. И все пак за нея всичко това беше безценно. И ги беше оставила точно там, където ги бе оставил той .

Туп, туп, туп.

Промъкна се във всекидневната на малката къщичка и вече поставяше ръка на бравата на входната врата, когато нещо я накара да спре.

— Оръжие — измърмори. Огледа се и грабна първото, което й попадна пред очите — тежкия железен тиган. Вдигнато високо над главата си, отвори вратата и съвсем тихо пристъпи навън.

Първите слънчеви лъчи тъкмо започваха да огряват заснежените върхове на планините, очертавайки линията им на фона на безоблачното синьо небе. По тревата, като мънички скъпоценни камъни, блестяха капки роса. Утринният въздух бе чист и прохладен. Младите яркозелени листа на валеновите дървета шумоляха и сякаш се смееха под лъчите на слънцето. Утринта бе така свежа, че настъпващият ден съвсем спокойно можеше да бъде и първият ден, в който боговете бяха погледнали надолу към творението си и се бяха усмихнали със задоволство.

Ала точно в този момент Тика не мислеше нито за боговете, нито за красивите утрини, нито дори за росата, която галеше босите й нозе. Тя скри тигана зад гърба си и започна да изкачва стъпалата, водещи към новата къща, кацнала сред яките клони на валеновото дърво. Когато стигна до първата площадка, спря и надникна предпазливо през ръба.

Аха! Наистина имаше някой! Различаваше го едва-едва, но в единия ъгъл действително бе приклекнал някой. Тика изкачи последните стъпала и, без да вдига какъвто и да е шум, премина по дървения под, стиснала дръжката на тигана до посиняване.