Маргарет Уэйс - Драконите на изгубената звезда

Другият магьосник се усмихна зловещо.

— В твоята уста звучи едва ли не като плаха надежда, Маджере.

— Знаеш, че нямах това предвид — отвърна жегнато Палин, въпреки че дълбоко в него нещо настояваше, че вероятно Даламар не е далеч от истината.

„Ето ме тук, мъж на средна възраст, чародей със значителни умения и не по-малка известност. И не съм изгубил способностите си, както се боях. За всичко са били виновни мъртвите. И все пак в присъствието на Даламар се чувствам като младок, който не е чак толкова добър, колкото си мисли. Точно по начина, по който се чувствах, когато дойдох за пръв път в Кулата, за да положа Изпитанието. Дори е по-зле, понеже младостта по природа изпитва силна увереност, а аз постоянно се опитвам да се докажа пред него, но неизменно не успявам.“

„Но защо? — запита се той. — Какво значение има мнението му за мен? Даламар никога няма да ми се довери напълно, никога няма да прояви уважение към мен. Не заради това, което съм, но заради онова, което не съм. Аз не съм чичо си. Не съм Рейстлин.“

— Бих могъл да си тръгна, но няма да го направя — заяви Даламар. Деликатните му вежди се бяха сключили и той се взираше в празния мрак навън. Внезапно потръпна и се сгуши по-плътно в мантията си. — Косата ми настръхва. Тук има нечие Присъствие, Палин. Чувствам го през цялата нощ. Все едно някой ми диша във врата. Сякаш долавям шепот в ухото си. Отзвук от далечен смях. Нечие Безсмъртно Присъствие.

Палин почувства неудобство.

— Онова момиче и приказките й за Единия Бог са ти взели ума, приятелю. Това и свръхразвитото ти въображение, както и фактът, че се храниш толкова оскъдно, че на твое място и канарчето на жена ми би умряло от глад.

Почти веднага му се прииска да не беше споменавал Ъша. „Поне заради нея трябва да напусна Кулата още сега. Ъша сигурно вече се е поболяла от тревога за мен. А ако е чула за атаката над Цитаделата на светлината, сигурно вече ме смята за мъртъв.“

— Нека — промърмори едва чуто. — Мисълта ще й създава по-малко тревоги. Най-добре така, вместо да знае, че съм жив. Само по този начин ще ми прости истински, задето я нараних. А спомените й за мен ще бъдат изпълнени с хубавото, а не с лошото…

— Престани да си дърдориш под нос, Маджере. Погледни. Мъртвите се върнаха!

Там, където допреди миг царяха единствено безметежността и тишината, сега имаше мрак, изпълнен с живот — животът на мъртвите. Неспокойните духове се бяха завърнали и отново блуждаеха между дърветата, дебнеха в очакване около Кулата, взираха се в нея с очи, в които се четяха глад и непреодолим копнеж.

Изведнъж Палин нададе дрезгав вик и се хвърли към прозореца. Удари по него с ръце с такава сила, че едва не счупи стъклото.

— Какво? — попита Даламар. — Какво има?

— Лорана! — възкликна магьосникът. Той се взря търсещо в движещата се река от мъртъвци. — Лорана! Видях я! Кълна ти се! Виж! Там! Не… Вече я няма…

Той се отблъсна от прозореца и решително се насочи към заключената със заклинание врата.

Даламар тутакси скочи след него и го улови за рамото.

— Маджере, полудя ли…

Палин отърси ръката му.

— Излизам. Трябва да я намеря.

— Не, Палин. — Мрачният елф прегради пътя му и го улови за ръцете, впивайки пръсти в плътта му. — Не искаш да я намериш. Повярвай ми, Маджере. Тя вече не е Лорана. Не и онази Лорана, която си познавал. Ще бъде… като останалите.

— Баща ми не беше! — отвърна разгневено магьосникът, като се опитваше да се отскубне. Дори не предполагаше, че измършавелият елф може да бъде толкова силен. — Той се опита да ме предупреди…

— В началото може и да не е бил като тях — призна Даламар. — Но след това и с него се е случило същото. Това не зависи от тях. Зная го. Използвал съм ги. Служат ми от години.

Той замълча. Все още държеше Палин и го наблюдаваше внимателно.

Магьосникът най-сетне успя да се освободи от ръцете му.

— Пусни ме. Никъде няма да избягам. — Палин започна да разтрива ръцете си и отново се приближи до прозореца.

— Сигурен ли си, че беше Лорана? — попита в настъпилата тишина мрачният елф.

— Вече не съм сигурен в нищо. — Палин беше настръхнал, разтревожен, обезсърчен. — Толкова по въпроса с твоите проклети усещания за Присъствие.

— … определено мястото не е това — разнесе се нечий писклив и жаловит глас от мрака. — Не искаш да ходиш там, Златна Луна, повярвай ми. Познавам моята Кула на Върховното чародейство и ти казвам, че не е тази.

— Търся чародея Даламар! — повика друг глас. — Ако е вътре, моля, нека ми отвори вратата и да ме допусне.