Маргарет Уэйс - Драконите на изгубената звезда

Бръснач я проучи внимателно и след известен размисъл изказа предположението, че би могъл безопасно да се приземи на нея, въпреки че само от тях ще зависи дали ще успеят да слязат здрави и читави по стръмните й скатове.

Златна Луна не изпитваше притеснения. Единственото, което искаше, бе да навлезе в реката от души, за да я отведе тя до крайната й цел.

Бръснач кацна възможно най-внимателно в дланта на протегната ръка, за да не разтърси пътниците си. Първата учителка слезе от седлото без особени трудности. Макар и носещо в себе си отпадналия й дух, младото тяло все още се справяше без проблеми с всички предизвикателства, на които го подлагаше.

Чак след това помогна и на Гатанко. Намесата й беше необходима, тъй като Бръснач вече наблюдаваше гномчето с гибелен взор. През целия път дотам Гатанко не бе спрял да изнася лекции за неефективността на драконите в полет, за ненадеждните им люспи, кожа, кости и сухожилия. Стоманата и парата, не спираше да повтаря гномът. Машините. В тях е бъдещето. Независимо от всичко, драконът разтърси криле и едва не прекатури Гатанко през ръба на скалата. Изгубено в щастливите си хидравлични видения, гномчето дори не забеляза случилото се.

Златна Луна вдигна очи към Тасълхоф, който продължаваше да кротува, удобно разположен на гърба на дракона.

— Готово, Златна Луна — помаха й той с ръка. — Надявам се да откриеш каквото там търсиш. Е, хайде, драконе. Можем да потегляме. Нямаме време за губене. Чакат ни градове за опожаряване, девици за изяждане и съкровища за задигане. Сбогом, Златна Луна! Сбогом, Гатан…

Зъбите на Бръснач изщракаха. Драконът изви шия и разтърси гривата си. Прощалните думи на Тасълхоф бяха прекъснати насред изречението, а кендерът полетя презглава и се приземи в доста неудобна позиция на скалата.

— Достатъчно ми беше, че се наложи да нося малкото чудовище дотук — изръмжа Бръснач. Червените му очи се обърнаха към Златна Луна и запламтяха още по-силно. — Не си онова, което твърдеше рицарят Джерард, нали? Не си мрачен мистик?

— Не, не съм. Но ти благодаря, че ме докара до Нощлунд — отвърна с отсъстващ поглед тя. Драконовият гняв не я плашеше. Чувстваше, че над нея неизменно бди нечия закриляща ръка, твърда и непоклатима като скалата, върху която се намираха. Никое смъртно същество не можеше да й навреди.

— Не се нуждая от благодарностите ти — подчерта Бръснач. — Не струват нищо за мен. Направих го заради нея. — Той отправи замрежени очи към ярката луна в звездните небеса. — Чувам гласа й. — Огненият му взор отново се отмести към нея. — Ти също чуваш този глас, прав ли съм? Той произнася името ти. Златна Луна, принцесо на Кюешу. Познаваш този глас.

— Да, чувам го — каза тревожно тя. — Но не го познавам.

— Но аз го познавам — изрече неспокойно драконът. — Аз също съм призован и ще се подчиня на този зов. Но не и без моя господар. Двамата с него ще бъдем заедно, аз и той.

Драконът разпери криле и отскочи от скалата, понесе се право нагоре, за да се издигне над върховете на дърветата. Сетне отлетя на юг, по посока на Квалинести.

Тасълхоф се изправи, отупа се и събра разпилените си кесии.

— Надявам се да знаеш къде се намираме, Кракундел — обади се мрачно и обвинително Гатанко.

— Нямам никаква представа — отвърна бодро кендерът. — Нищо наоколо не ми е познато — прибави и въздъхна облекчено. — Изгубихме се, Гатанко. Определено се изгубихме.

— Те знаят пътя — каза Златна Луна като погледна към обърнатите нагоре лица на мъртвите.

Палин и Даламар се намираха в най-ниската част на Кулата и се взираха напрегнато към тежката тъмнина между дънерите на кипарисите. Тежка, лепкава и празна. Блуждаещите души бяха изчезнали.

— Вероятно вече можем да си тръгнем — предположи Палин.

Стоеше пред прозореца, пъхнал ръце в ръкавите на мантията си. В ранната утрин Кулата бе мразовита и усойна. Даламар беше споменал нещо за греяно вино и огън в библиотеката, ала макар топлината за тялото и стомаха да им звучеше като отлична идея, никой от тях не бе пожелал да й се наслади.

— Можем да си тръгнем, докато не са се върнали. Можем. И двамата.

— Да — съгласи се Даламар, без да откъсва очи от прозореца. — Така е. — Той му хвърли един бърз поглед. — Но можеш да тръгнеш и сам. Да потърсиш кендера.

— Нищо не ти пречи да ме придружиш — отвърна Палин. — Нищо вече не те задържа тук. — Внезапно една мисъл го накара да замълчи. — А дали пък след изчезването на мъртвите не е изчезнала и магията ти?