Маргарет Уэйс - Драконите на изгубената звезда

Сетне Гилтас видя как жена му стори нещо, което никога дотогава не бе правила. Лъвицата се отпусна на колене и сведе глава. Златистата грива падна пред лицето й подобно на скръбен воал. Елфидата вдигна ръце към очите си и младежът видя, че тя плаче.

Планшет сложи ръка на рамото му. Кралят я отърси и приближи към нея, без да чувства краката си, нито земята под тях. Преди да я достигне, се препъна на няколко пъти, но някак успя да запази равновесие. Доловила присъствието му, Лъвицата положи усилие да се овладее. Сетне стана и се завтече към него. Ръцете им се сплетоха. Пръстите й бяха студени като смъртта. Гилтас потръпна.

— Какво има? — поиска да узнае с глас, който му беше непознат. — Кажи ми! Майка ми… — Не успя да довърши.

— Майка ти е мъртва — отговори тихо и одрезгавяло от сълзите Лъвицата.

Гилтас изпусна една дълбока въздишка. Ала скръбта му трябваше да остане само негова. Той беше крал. Трябваше да мисли преди всичко за народа си.

— Ами драконесата? — попита несигурно. — Какво е станало с Берил?

— Берил е мъртва — каза жена му. — Има и друго — прибави бързо, забелязала, че младежът се кани да заговори. — Трусът, който усетихме… — Гласът й изневери. Тя навлажни устни и продължи: — Нещо се е объркало. Майка ти се е сражавала сама. Никой не знае защо или как се е случило. Берил е дошла, а… майка ти се е сражавала с нея сама.

Гилтас наведе глава, неспособен да се справи с острата болка.

— Лорана е успяла да прониже драконесата с копието, но не я е убила. Създанието разрушило кулата в яростта си. Майка ти не е имала никакъв шанс…

Лъвицата замълча за миг и заговори отново, но някак замаяно, като че не можеше да повярва на думите, които бе принудена да произнесе:

— Планът да увлечем дракона в капан е проработил и в крайна сметка са я принудили да слезе на земята. Нападението на майка ти е попречило на Берил да издиша отровния си дъх. После всички си мислели, че драконесата е мъртва. Но е било преструвка. Когато Берил се надигнала и понечила да ги атакува, земята под нея поддала и пропаднала.

Гилтас се втренчи ужасено в нея, без да може да проговори.

— Тунелите — каза Лъвицата, а по бузите й се стичаха сълзи. — Тунелите рухнали под тежестта й. Драконесата се провалила, а върху й… се изсипал целият град.

Планшет нададе нисък вик. Пазачите, които незабелязано се бяха приближили възкликнаха и заговориха един през друг.

Кралят просто стоеше и не можеше да произнесе и дума.

— Разкажи му ти — нареди Лъвицата на бързоходеца и извърна лице. — Аз не мога.

Бързоходецът се поклони. Лицето му беше пребледняло като чаршаф. Очите му се бяха разширили. Едва сега успяваше да дойде на себе си от лудешкия бяг за насам.

— Ваше величество — започна, говорейки на езика на Квалинести. — С прискърбие трябва да ви предам, че град Квалиност вече не съществува. Нищо не остана от него.

— Има ли оцелели? — попита беззвучно Гилтас.

— Едва ли, Ваше величество — отговори елфът. — Сега на мястото на Квалиност има езеро. Налис Арен . Езеро от смърт.

Кралят притисна Лъвицата в прегръдките си. Тя също обгърна ръце около него, мърморейки несвързани утешителни думи, които не носеха утеха. Планшет плачеше открито, както и пазачите край тях, които вече шепнеха молитви за духовете на мъртвите.

Изумен, надмогнат от силата на чувствата, неспособен да обхване чудовищните размери на катастрофата, Гилтас се притискаше в жена си и се взираше невиждащо към тъмнината, която като някакво езеро на смъртта се носеше към него и го поглъщаше в черните си вълни.

Синият дракон направи няколко широки кръга над върховете на дърветата, търсейки място за кацане. Кипарисите растяха толкова нагъсто, че Бръснач неведнъж бе отварял дума за връщане на изток, където затревените хълмове предлагаха далеч по-удобни места за кацане. Златна Луна така и не му бе позволила да обърне. Пътешествието й беше към края си. С всяка изминала секунда силата й отслабваше. С всеки свой удар сърцето й забавяше ход. Оставаше й малко време и то бе безценно, не можеше да си позволи да го пилее напразно. Винаги когато погледнеше надолу, виждаше под себе си течащата река от мъртъвци и вече й се струваше, че драконът не лети, а плува в този скръбен прилив от души.

— Там! — посочи тя.

Всред кипарисите се издигаше побеляла от лъчите на луната скала. Гледана отгоре, скалата приличаше на ръка, протегнала длан към небето, сякаш чакаше да получи нещо от него.