Майкл Салливан - Короносната кула

Дъждът продължаваше да тропосва локвите и да се стича от покрива. Как така кучетата успяваха да надушват следи и в такова време? Небеса, само как мразеше тези създания. И все пак водата трябваше да е затруднила разчитането. А и винаги съществуваше вероятността някоя животинка да пресече следите. Освен това времето щеше да се отрази на преследвачите. Някой рицар, свикнал да наблюдава бурите през прозореца на замъка си, надали оставаше във възторг от перспективата да броди из каменисти поля. Защо трябваше да си дава зор в търсенето?

Жената му бе сипала агнешка яхния, богата и на месо, и на зеленчуци. Гозбата бе умело подправена с мащерка и сол. И всички продукти бяха пресни. Това беше най-вкусната храна, която бе ял от месеци насам. Нещо не се връзваше. Ройс бе очаквал, че животът на един земеделец е мизерен, скучен, пълен с убийствен труд и болезнено зависим от капризите на времето. Но може би във времената на добра реколта те си живееха царски.

Далечният лай го накара да застине със затаен дъх. Звукът се повтори, по-изразително.

Кучетата.

Крадецът притисна чело към вратата, за да надникне през процепа. Този път сред пътя се забелязваше движение.

— Идват.

Усилващият се лай бе допълнен от викове и тропот на копита. Ройс и Ейдриън се оттеглиха в една от другите стаи заедно със съпругата на Том Перото и сина му. Крадецът можеше да долови откъслечни фрази от разговора на приближаващите се.

— Мръсни негодници.

— …овцевъди…

— … бих имал нищо против да опозная дъщерите…

— … после винаги ги почистват…

— Но от овчата миризма няма отърване.

— Рядко.

— Щом им харесва, защо да се отървават от смрадта?

Смях.

Огнището бе разположено в средата на къщата, опиращо се до всички от стаите. Четиримата се бяха скупчили в съвсем тясно помещение, малко по-широко от приютеното вътре легло.

Отварянето на вратата пролича лесно: гласовете изгубиха приглушеното си звучене.

— Кой си ти? — остро попита глас.

— Том Перото.

— Перото? — Някой от стоящите по-назад прихна.

— Вярно е жилавичък — отбеляза друг.

— Търсим двама крадци. Ранени. Единият е колкото мен на ръст, другият е по-дребен.

— Вие сте единствените непознати, които съм виждал.

Ройс чу как вратата се удря в стената.

— Ние не сме непознати, а представляваме църквата. Това е сър Холвин от ордена на серетските рицари.

Мълчание.

— Според кучетата ни крадците са дошли тук.

— Кучетата ви грешат.

— Нима?

Разнесоха се стъпки. Ройс чу как масата изстъргва.

— Това е моят дом. Нямате право…

— Махни се от пътя ми, малоумнико!

— Нямате право да…

Глухо изсумтяване, звук от нечие падане и изтеглянето на меч.

По очите на Ейдриън крадецът веднага разбра предстоящата му постъпка. Ройс се учеше бързо, особено когато станеше дума за разчитането на хора, а боецът не представляваше особена мистерия. Мелбърн не се опита да го спре, защото този път нямаше да има значение: след като войниците убиеха Том, щяха да продължат да претърсват къщата. Но разгадаването на Ейдриъновото намерение му позволи да излезе почти едновременно с боеца.

Том лежеше на пода край преобърнат стол. Двама мъже с кожени шлемове изчакваха край вратата. Мъж с ризница стоеше над фермера и със заплашителна усмивка изтегляше меча си. Той бе разгневен, че някакъв си селяндур е дръзнал да им се противопостави. И освен това не носеше шлем. Войникът стоеше с профил към вратата на спалнята, с леко извърната глава, оставила врата му уязвим.

Преди Ейдриън да е успял да преодолее трите крачки до изтеглящия оръжие войник, Алвърстоун вече политаше във въздуха и потъваше в гърлото на мъжа. Онзи се свлече сред хъхрене и със звук, напомнящ изпускането на натъпкан с парцали казан.

Реакцията на Блекуотър изненада крадеца. Без да се стъписа дори за миг, Ейдриън подмина рухналия и се насочи към войниците до вратата. Никой от тях не бе съумял да изтегли оръжие, така че боецът получи възможността да нанесе удар безпрепятствено. Острието на огромния меч отсече главата на първия. Ройс остана особено впечатлен от начина на замахване: в края на обезглавяващия удар острието се оказа в позиция за намушкване, от която Блекуотър веднага се възползва, отнемайки още един живот. Поне в битка нямаше и следа от влудяващата му наивност.

Миг по-късно съпругата на Том изникна на вратата на спалнята и изпищя.

— Вратата! — кресна Ройс.