Майкл Салливан - Короносната кула

— Как е раната? — В гласа на боеца пролича колебание, зачатък на страх.

— Малко по-добре от вчера — излъга Ройс, без да знае защо. Имаше ли значение? — Казваш, че там имало къпини?

Ейдриън се обърна към храстите едва няколко секунди по-късно, като човек, чул думите със закъснение. Той се надигна бавно и рязко си пое дъх заради наранения крак. Подир това се отправи към храстите, където остана неподвижен.

Ройс изчакваше. Ако щеше да се случи, щеше да се случи сега.

Самият Ройс бе преживял много по-тежки моменти. Никога през живота си не се бе смятал за неоправдана жертва на боговете: предпоставката за подобно мислене би била идеята, че той е достатъчно важен, за да бъде забелязан от тях. Не, той бе поредният живот, продължил по-дълго от предвиденото. И просто бе прекалено упорит, за да се отказва, а с течение на годините се бе озлобил прекалено, за да отстъпи. Но той не знаеше нищо за Ейдриън. Бе чувал, че е войник, но какво от това? Сигурно бе прекарал малкото си зрели години върху хубав кон, заобиколен от провизии, и бе убивал невъоръжени пехотинци иззад защитата на бронята си. Нима някога се бе почувствал сам и изоставен пред лицето на смъртта?

Ако тежестта щеше да се окаже непосилна за него, Ейдриън щеше да се прекърши точно в този момент. Малцина се огъваха в самата нажежена обстановка. Това винаги ставаше впоследствие, когато имаха време да размислят. Тогава прозорците биваха затваряни и завесите биваха спускани.

Ройс изчакваше мълчаливо. Вчера би подразнил Ейдриън, би се опитал да го предизвика. Но сега просто изчакваше. Не изпитваше съчувствие, защото никой не бе изпитвал съчувствие към него самия.

Сред застиналото време Ейдриън стоеше пред храстите, вторачен в нищото.

Тогава той се приведе и откъсна плод.

След няколко минути боецът се завърна с пълна шепа.

— Боровинки — заяви той и отново приседна на склона. Ройс опита една. Беше кисела. Освен това бе принуден да осъзнае, че стомахът му още не се е възстановил.

— Е, какъв е животът ти? — попита Ейдриън.

— Какво?

— Историята ти.

— Нямам такава.

— Знаеш ли кои са родителите ти?

— Не. Най-ранният ми спомен — Ройс се замисли — включва ожесточена битка с някакво куче, с което си оспорвахме отпадъци.

— На колко си бил тогава?

Другият сви рамене.

— Дори не зная на колко съм сега. Бях в някаква работилница, където държаха сираци. Избягах. Сигурно съм бил на пет или на шест. Тъй като вече крадях храната си, започнах да се храня много по-добре. И бързо се забърках в неприятности.

— Градската стража?

— Вълци.

Ейдриън го погледна объркано.

— Какви вълци?

Ройс опита второ плодче. По-сладко.

— Детска банда. Най-добрите джебчии под дванадесет. В Ратибор гъмжи от сираци. Конкуренцията е съкрушителна. Над петнадесет групи си оспорваха територия. А аз бях сам, без да се съобразявам с никого. Нямах никакъв шанс. Но пък бях по-добър в кражбите. Вълците ме забелязаха. Не им допадна, че се подвизавам в територията им, затова ми предложиха сделка. Да ме удавят в цистерната, да напусна града — което за човек на моите години тогава си беше чиста смъртна присъда — или да се присъединя към тях.

— Как бяха те?

— Като всички останали в града, само че още по-подчертани. Добри, докато не се сдобиеш с нещо, което те искат. Заради тях останах жив. — Той си взе поредна боровинка. — Ами ти? Къде си се научил да се сражаваш така?

— От баща ми. Той започна да ме обучава още откакто проходих. Без почивни дни, дори Зимният фестивал не правеше изключение. Вярно е, че в Хинтиндар забавленията бяха малко, но старецът беше като фанатик. Битката за него беше религия. Прецених, че за това си има някаква причина. Очаквах, че той ме подготвя за армията. Може би възнамеряваше да ме изпрати в близкото имение, където да започна като пазач. Там бих получил възможност да се проявя, ако лорд Балдуин бъдеше призован да служи. Имаше вероятност, макар и малка, да се сдобия с рицарско звание. Поне това смятах, че си мисли баща ми.

— А какъв е бил замисълът му в действителност?

Ейдриън бавно поклати глава и се загледа към далечното езеро.

— Не зная. На петнадесет го попитах кога ще може да отида в имението на местния феодал. Повечето момчета започват като пажове много по-млади. Петнадесет е възрастта, в която се записваш за оръженосец, ако си благородник, или войник, ако не си. Баща ми каза, че нямал намерение да ме изпраща в имението, Акуеста или където и да било. Той искаше да заема мястото му зад наковалнята.