Майкл Салливан - Короносната кула

— Тогава защо те е обучавал толкова усилено?

— Така и не ми каза. — Ейдриън погълна последната боровинка.

— И тогава си избягал.

— Не. Бях влюбен в едно от местните момичета. Или може би не влюбен, а нещо подобно. Щях да се оженя за нея.

— Какво ти попречи?

— Сбих се със съперника си. Едва не го убих.

— Е, и?

— Той беше моят най-добър приятел. И двамата бяхме влюбени в едно и също момиче. Хинтиндар е малко място, в което нямах бъдеще. Прецених, че за всички ще бъде най-добре, ако се махна, включително и за мен. Затова напуснах селото и постъпих в армията. Оттогава не съм спрял да се сражавам.

Далеч под тях, на две или три мили, Ройс забеляза десетина души да напредват по пътя. Едни от тях яздеше кон и бе облечен в черна броня с червен плащ. Останалите му спътници вървяха пеш, някои стискаха пики, други бяха въоръжени с лъкове. Пред тях вървяха няколко хрътки.

— Какво има? — попита Ейдриън, забелязал втренчването му.

— Водят си кучета. Мразя кучета.

— За кого говориш?

— За ей онзи патрул. — Ройс посочи към долината.

Ейдриън се взираше напразно.

— Какъв патрул?

— Онези там.

Боецът отново присви очи и сви рамене.

— Около десетина са — каза му Ройс. — С тях има и рицар с черна броня. Може да се окаже някой от серетите, които си срещнал в кръчмата. И като стана дума за нея, не си оставял нищо там, нали?

— В смисъл?

— Какво направи със старата превръзка, с парчето от наметалото си? Там ли я изхвърли?

— Не видях смисъл да вземам кървав парцал.

— Проклятие.

— Заради кучетата ли? — сети се боецът. — Водят ловджийски кучета?

— Именно.

— Дъждът няма ли да им попречи?

— Вероятно. — Ройс не знаеше със сигурност, но му се искаше да е така.

— Сега какво правят?

— Просто вървят.

— Къде?

— Точно под нас.

Но точно в този момент кучетата напуснаха пътя и завиха сред храстите.

— Лошо — проточи крадецът.

— Какво?

Храсталаците скриха преследвачите от поглед. Но миг по-късно кучетата започнаха да лаят.

— Чуваш ли нещо? — попита Ейдриън.

— Откриха ни. — Ройс се изправи на крака, което накара главата му да се завърти.

— Явно дъждът не ги спира.

— Явно.

Крадецът започна да залита нагоре по склона. Струваше му се, че някой е пъхнал нагорещено острие в стомаха му.

— Надали ще успеем да им избягаме — отбеляза боецът.

— Дори и здрави не бихме могли.

Лаят зад тях се сля с шуменето на дъжда и звука на камбани.

Ейдриън първи достигна върха на хълма.

— Виждам ферма!

— Има ли коне?

— Не. Дори магаре няма.

Ройс се извърна назад и видя патрулиращите да приближават хълма. Рицарят вървеше точно зад кучетата. До този момент преследвачите още не бяха ги забелязали, но много скоро това щеше да се промени.

— Бихме могли да се укрием във фермата.

— Интересно какво ли добиват из тези земи — каза Ройс.

— В случая не можем да си позволим претенции към укритията.

Камъните бяха пръснати из околната земя, напомнящи останки от скална градушка. Напредването сред тях определено представляваше труден процес.

Не беше изненадващо, че къщата, плевнята и хамбарът бяха построени от камък. Неравна стена бе обгърнала малко стадо овце, а няколко пилета сновяха сред локвите.

Сред сламения покрив стърчеше комин, а от въпросния комин се издигаше пушек. Двамата се отправиха към вратата, където Ейдриън поспря да почука, а Ройс направо влезе. Възрастен мъж седеше край маса, а до огнището се суетеше жена. И двамата домакини се сепнаха при влизането.

— Не мърдайте или ще умрете — процеди Ройс. Трябваше да стиска зъби, за да се задържа на крака. Но пък стискането на зъби придаваше към заплашителността му.

— Простете за нахълтването — извини се последвалият го Ейдриън.

Някакво десетгодишно хлапе изникна от другата стая и спря удивено. Възрастният мъж го сграбчи за китката и го дръпна към себе си. Той бе с бяла коса и оплешивяващ, но се движеше далеч по-бързо от полагащото се на вида му. Явно не беше чак толкова възрастен.

— Кои сте вие? Какво искате? — попита мъжът.

— Просто прави каквото ти се казва — тросна се крадецът.

— Аз съм Ейдриън, а това е Ройс. Просто ни трябва място, където да се подслоним от дъжда.

Боецът говореше меко и се усмихваше — не злобно, подигравателно или налудно, просто весело. Ако беше куче, в момента щеше да размахва опашка.

— И двамата сте ранени — каза мъжът. — Вие сте онези крадци, които търсят.

Ройс изтегли кинжала си и позволи на светлината от огнището да докосне острието. Това винаги имаше ефект. Алвърстоун не приличаше на останалите оръжия.