Майкл Салливан - Короносната кула

— Освен това сме въоръжени, опасни и както сам можеш да си представиш, отчаяни. — Крадецът пристъпи по-близо, с което накара мъжа да се надигне от стола и издърпа сина си зад себе си. Зад гърба му надникна плахо любопитно око. — Много скоро тук ще пристигне рицар, водещ патрул войници. Те ще питат дали си виждал двама ранени непознати. Ти ще отречеш. Ще ги убедиш, че не сме тук и ще се погрижиш да напуснат колкото се може по-бързо, без да влизат в къщата.

— И защо ми е да правя това?

— Защото ние ще бъдем отзад с жена ти и момчето ти. — За по-ефектно Ройс замълча и погледна към детето. — И ако войниците влязат или те чуя да шепнеш, ако решиш да се правиш на хитрец, ще им прережа гърлата.

— Нищо подобно — каза Ейдриън.

— Напротив — натърти Ройс и хвърли раздразнен поглед към спътника си.

— Вижте, ние не сме направили нищо лошо — каза боецът. — Стана недоразумение, имаше битка и ние се защитихме. Сега ни преследват, затова бихме оценили помощта ви.

Домакините просто се взираха в него.

Ройс поклати глава и отново го изгледа остро.

— Те не се интересуват от това. За тях сме натрапници; които трябва да се махнат. Не можеш да се разбереш с такива хора. Те смятат, че техните войници идват да ги защитят. Няма да се застъпят за нас.

— Лорд Марбъри го стори — възрази Ейдриън.

— Заради което са го арестували — каза Ройс.

Къщата нямаше прозорци, но през пролуката между рамката и вратата се виждаше достатъчно добре: кълвящите земята пилета и част от главния път. Още нищо.

Ейдриън седна и внимателно разтри крака си над превръзката.

— Познавате лорд Марбъри? — попита фермерът.

Блекуотър кимна.

— Добър човек. Неотдавна пих с него.

— Кога?

— Преди четири или пет дни.

— Къде?

— В Ибертън, в пивница край езерото.

Мъжът се спогледа със съпругата си, която оставаше намръщена.

— Мълчи — изръмжа Ройс.

— Ние сме дошли в дома им и търсим помощ — отвърна Ейдриън. — Ако не друго, поне бихме могли да разясним.

— Поне?

Някаква тенджера заклокочи.

— Погрижи се за яденето, жено — каза фермерът. — Ще изкипи.

Съпругата му се поколеба.

— Защо? Те така или иначе ще го заграбят.

— Наистина не бихме отказали малко храна — призна Ейдриън. — Не сме яли от… — Той се поколеба.

Мъжът кимна.

— Сипи им.

— Ти си глупак — каза фермерката. Тя бе трътлеста, с двойна брадичка и пухкави пръсти. Интересно как добиването на камъни й бе позволило да трупа мазнини.

— Под този покрив не отказваме храна.

— Те не са гости.

— Но пак се намират под моя покрив — изтъкна той, обръщайки се към нея. Мъжът не приличаше на фермерите, които Ройс бе виждал. Десетилетията зад плуга превиваха тялото по точно определен начин. А фермерът бе висок, широкоплещест, с мощни ръце и изправен гръб. — Няма да допусна да ме обвинят, че съм негостоприемен.

Гласът също не се вписваше, прекалено горд. Ройс познаваше малко фермери, а от тукашните нито един, но подобна гордост със сигурност бе неочаквана.

— Те са престъпници, които бягат от църквата.

Стопанинът я изгледа остро.

— Лорд Марбъри не е престъпник, но това не попречи на арестуването му. Сипи им.

— Тези двамата не са лорд Марбъри. Не бива да им помагаш. Ще се забъркаш в неприятности.

— И преди съм имал неприятности.

— Но сега ще докараш неприятности на нас. Помисли за мен. Помисли за сина си.

Мъжът помълча за момент, а после придърпа момчето пред себе си, за да го погледне в очите.

— Можеш да правиш онова, което е правилно, или онова, което е безопасно. През повечето време човек избира безопасното, защото всичко друго само ще докара безпричинна смърт. Но има времена, в които безопасното също ще те убие. Само че с различна смърт, бавна, която разяжда човека и превръща самия живот в мъчение. Разбра ли?

Момчето кимна, но Ройс знаеше, че то не е разбрало. Може би не това бе целта. Фермерът знаеше, че един ден момчето ще си припомни деня, в който във фермата им са нахлули крадци. Може би тогава то щеше да открие смисъла в тези думи. А може би щеше да поклаща глава и да си мисли, че баща му е бил глупак.

Жената го изгледа остро, въздъхна и грабна няколко дървени купички.

— Как се казваш? — обърна се Ейдриън към фермера.

— Том. Том Перото. А това е синът ми. Артър.

— Приятно ми е да се запознаем. И ти благодаря за гостоприемството.

Купичките бяха раздадени. Ройс се настани да яде край вратата, придърпал си пейка. Той искаше да остане да бди, но не можеше да се задържа прав.