Майкл Салливан - Короносната кула

Слънцето се бе издигало високо; в далечината долитаха звуците на оживилото се село: тропане на врати, смях, скърцането на някакво колело. За Ройс най-силен бе звукът на собствения му пулс, който шумеше в главата му. Тялото му не бе останало във възторг от надигането; бе му се понравило да лежи на мек матрак под дебела завивка. И не се свенеше да изрази възмущението си.

Напредваха изключително бавно, с провлачване на крака наместо вървене. Боецът влачеше Ройс като котва. Те се отправиха по селския друм, а близо до южната част на езерото продължиха успоредно на брега. Къщите се бяха струпали край водата; единственият начин за избягването на хора се състоеше в отправянето на югозапад, по нанагорнището и сред храсталаците.

Според крадеца напредването им отнемаше часове — бавен, но неспирен ход сред тревисти хълмове. В един момент той действително повърна. Рухнал на колене, той остана да се гърчи няколко минути, стенещ в агония.

— Какво ще кажеш да останем да лагеруваме тук? — попита Ейдриън.

Спътникът му все още стоеше на колене, вторачен в тревата и плюещ.

— Звучи ми добре.

Ройс се отдалечи на няколко крачки от мястото на повръщането и се отпусна по гръб, където се загледа в тъмнеещото небе. Ейдриън се настани до него. Двамата останаха да лежат задъхани от умора и болка.

Крадецът обърса уста с ръкава си.

— Какво стана с онова насмолено покривало, което обеща да ми направиш?

— Забравих.

— За нищо не мога да разчитам на теб.

— Така е. Ще те изоставя при най-малката неприятност.

Ройс извърна глава към него и зачака другият да стори същото.

— Знаеш, че аз бих го сторил — призна той. — Бих те оставил да умреш. В действителност дори се опитах.

— Зная.

Крадецът се втренчи в него.

— И въпреки това се върна?

— Мда.

— Защо?

— Аз съм глупак, забрави ли?

Ройс извъртя глава, за да се изплюе.

— Не, питам сериозно. Защо?

Ейдриън се загледа в небето.

— Защото си мой партньор.

Крадецът прихна да се смее, а подир това възкликна задавено:

— Повече не ме карай да се смея, боли! — Той помълча около минута, докато се успокои. — Сериозно ли говориш?

Боецът не отговори. Двамата продължиха да лежат неподвижно, загледани в първите изникващи звезди.

Преди много време Мерик се бе опитвал да му показва съзвездията. Ройс бе запомнил единствено Владетеля — поредица от звезди в северната част на небето, които трябваше да изобразяват седнал на трон човек, наложил си корона. Някои наричаха въпросното съзвездие Новрон, твърдейки, че императорът е бил наполовина бог и се е въздигнал в небесата. Първите звезди на короната вече проблясваха.

От Мерик той бе научил почти всичко, което знаеше — да чете и пише, да смята, да разпознава звездите — но ако на върха на кулата се бе намирал заедно с него, Мерик щеше да го остави да умре.

— Явно не си разбрал, че в мига, в който ти остави книгата, партньорството ни приключи — каза Ройс.

— Да, прав си. Трябваше да те оставя да умреш.

— Каква е истинската причина? Точно преди да тръгнем ти заяви, че възнамеряваш да ме убиеш след като приключим. Щеше да ми покажеш как се използва големия меч.

— Сторих го. Ти не видя ли?

— Видях, но тогава ти възнамеряваше да го използваш върху мен.

— Това вече бях забравил. — Ейдриън уморено повдигна ръка към дръжката на меча си. — Може ли по-късно? В момента съм се настанил удобно. — Той отпусна десница обратно върху тревата.

— Защо се върна? Защо просто не ме остави?

— Това не ти дава покой, нали?

— Да. Така е.

Блекуотър внимателно размести крак и простена, а после въздъхна.

— Върнах се, защото съм такъв. — След кратко мълчание боецът добави: — Предполагам ти не можеш да разбереш това, нали?

— Това не е причина.

— Ето ти причина тогава. Избягах от дома си, избягах от Аврин, избягах от Калис. И непрекъснато убивах. Вече се уморих.

— От убиването ли?

— От всичко. Точно сега дори и дишането ми е омръзнало. Наречи го отчаяние. Просто се уморих да бягам. А още повече се уморих да оставям хората да умират.

— За онова хлапе ли говориш? Пикълс? Онова, чиято смърт причиних?

— Не ти си го убил. Може би аз също нямам вина за станалото. Но ми се струва, че всеки път, когато побягна, зад мен остават трупове. Както казах, ето ти причина. Може би просто съм се уморил да бягам.

Двамата останаха да лежат мълчаливо върху склона на хълма. Ройс се намести и изсумтя от болка.

— Сигурно си наясно, че за връщане в Шеридън не може да става дума.