Майкл Салливан - Короносната кула

— Махай се.

— Гади ли ти се?

— Всеки миг съм готов да повърна.

— Понякога е така. Но те съветвам да не го правиш, за да не си разкъсаш шевовете.

Трудно бе да се хвърли остър поглед с едно око, затова крадецът отвори и двете.

— Ама разбира се, точно това е причината, поради която не бива да го правя. Не бива трудът ти да отива на вятъра.

— Просто се опитвам да помогна.

Само дето не се справяш ! Ройс зина да каже това, но не изрече думите. Не беше вярно. Истината бе, че в този момент щеше да е умрял три пъти, ако Ейдриън не бе рискувал собствения си живот, за да го спаси. Едно от тъмните ъгълчета на съзнанието му бе недоволно от това — със същото недоволство, което изпитваше заради раната си, може би дори по-силно. Случилото се го объркваше не по-малко от болката. Но защо го прави ? Този въпрос бе започнал да дълбае съзнанието му още от първия миг, в който бе зърнал, че Ейдриън носи ремъците на сбруята. Глупав вече не бе подобаващо определение. Никой не беше чак толкова глупав. Освен това боецът бе проявил достатъчно разсъдък да го превърже, да се спусне по цялата кула с друг човек, привързан на гърба му, и да достигне Ибертън по реката. Не, той не беше глупав. Може би луд, но не и глупав. Дали професорът го е накарал? Дали всичко това не е било планирано? Възможно ли е…

Не.

Дори и в най-параноичното си настроение и с най-голямо усилие върху богатото си въображение Ройс не би могъл да определи случилото се като заговор. И двамата за малко не бяха умрели. Подобна орис все още не бе изключена. Никой не се интересуваше от замисли и вярност, когато животът му се окажеше застрашен. Крадецът още помнеше начина, по който мечовете на Ейдриън се бяха оказали строшени. Помнеше как боецът се бе подхлъзнал в кръвта му и бе отнесъл рана в бедрото. Това не бе преструвка.

Тогава защо?

На това Ройс не можеше да отговори. Двамата почти не се познаваха. И определено не се харесваха. Мелбърн дори би заявил, че се мразят. И въпреки това… В постъпките на Ейдриън не бе имало никакъв смисъл. Със сигурност крадецът знаеше едно: в този момент той трябваше да лежи мъртъв.

— Благодаря ти.

Ейдриън повдигна глава.

— Какво?

Ройс се намръщи.

— Чу ме.

— Може би усилията да изречеш тази дума са причина за гаденето ти.

Крадецът отново се навъси, без да казва нищо. Може би в това имаше известна истина. През досегашния си живот бе благодарил само два пъти. С настоящия случай ставаха три. Той бе запазил лоши спомени от всички тези прояви: думите бяха предшествани от проява на слабост.

— Как е кракът ти?

Ейдриън погледна към ленените ивици, прозиращи през разкъсания крачол.

— Бива.

Вече не се намираха в залата на кръчмата. Ройс лежеше върху креват в малка, простовата стая.

— Това къщата на лорд Марбъри ли е?

Спътникът му поклати глава.

— Спалнята на Дугън. Той много ни помогна.

— А ще отидем ли в къщата на старчето?

— Дугън каза, че лордът бил арестуван.

— Кога?

— Преди два дни.

— Къде е Дугън?

— Отиде да налее вода.

— Сигурен ли си? Колко му е да прекоси улицата до езерото и да се върне?

— Кладенецът бил в селото.

— Кладенец?

— Дугън каза тъй — отвърна Ейдриън.

— Трябва да си вървим. Веднага.

— Веднага? — Боецът го погледна смаяно. — Можеш ли да вървиш?

— Помогни ми да стана, за да разберем.

Болката бе остра, но поносима. Много по-добре от… да, беше се случило снощи. Крадецът се оттласна от леглото като лодка и се надигна.

— Виж, по-добре съм — процеди през зъби той. — Да вървим.

— И защо е това бързане?

— Дугън ще ни предаде. Вероятно е отишъл при най-близкия патрул или е застанал на пътя, за да привлече вниманието на някой от войниците.

— Откъде знаеш?

— Според теб кой е отговорен за арестуването на лорд Марбъри?

— Защо точно Дугън да е виновникът?

— Да виждаш наоколо останалите, които бяха тук онази вечер? Те са избрали да те подкрепят, а сега ги няма. Останал е единствено Дугън.

— Това не доказва нищо. Дугън живее тук, останалите бяха клиенти.

— Аха. А помниш ли, че при предишното ни идване тук Дугън се хвалеше как всички черпели вода направо от езерото, защото тя била толкова чиста, че нямало нужда от кладенци?

— Отивам да взема багажа.

Ейдриън напусна спалнята и започна да се суети около тезгяха. Ройс го последва предпазливо, без да прави резки движения. Той напредваше бавно, опрян на ръцете си. Когато рамката на леглото вече не бе в състояние да му предоставя опора, замени я рамката на вратата и впоследствие стената на коридора. Боецът се появи обратно, пъхнал вързоп под мишница. Огромният меч отново стърчеше над рамото му. Той протегна ръка на спътника си, подир което двамата с накуцване излязоха навън.