Мэгги Стивотер - Тръпка

— Беше ли послушно момиче, милото ми? — попита я той.

Тя припърха с клепки. Изглеждаше така, все едно вече знаеше какво ще каже татко.

— Най-послушното на света.

— А ти, Грейси?

— По-послушна дори и от мама.

Татко прочисти гърлото си:

— Дами и господа, моето повишение влиза в сила от този петък. Така че…

Мама изръкопляска и се завъртя на пръсти, като се огледа старателно в огледалото.

— Наемам онова местенце в центъра!

Татко се ухили и кимна.

— А ти, малка Грейси, ще се отървеш от този боклук, който наричаме твоя кола, в мига, когато намеря време да те заведа при търговеца. Омръзна ми непрекъснато да карам в сервиза това чудо.

Мама се засмя, изпълни още няколко стъпки от импровизирания си танц и изръкопляска отново. След това, без да спира да танцува, се отправи към кухнята, тананикайки си някаква безсмислена песничка. Ако наемеше онова студио в центъра, най-вероятно никога повече нямаше да видя някого от родителите си. Е, освен на вечеря. Обикновено се появяваха, когато станеше време за ядене.

Но това ми се струваше някак незначително, сравнено с обещанието за транспорт, на който ще мога да разчитам.

— Наистина ли? — попитах. — Моя собствена кола. Имам предвид — такава, която се движи?

— По-малко боклучава от сегашната със сигурност — кимна татко. — Но нищо кой знае какво.

Прегърнах го. Такава кола означаваше свобода.

През нощта лежах в стаята си, стискайки силно очи в отчаян опит да заспя. Светът отвъд прозореца ми беше притихнал, сякаш бе покрит с дълбоки снежни преспи. Такива, разбира се, нямаше, но въпреки това всички звуци ми се струваха странно приглушени. Беше прекалено тихо.

Задържах дъха си и се съсредоточих върху нощта, опитвайки се да чуя някакво движение насред неподвижния мрак.

Постепенно долових тихо потракване, нарушаващо почти съвършената тишина. Звучеше ми като звук от ноктести лапи по верандата под прозореца ми. Вълк ли беше това? А може би някоя мие ща мечка? Тогава долових тихото подраскване и ръмженето. Определено не беше миеща мечка. Усетих как косъмчетата на врата ми настръхнаха.

Увих се с одеялото си, станах от леглото и тихичко пристъпих по голия под, облян от лунна светлина. Поколебах се за момент, решавайки, че съм сънувала странните звуци, но тогава до ушите ми отново долетя настойчивото так-так-так . Дръпнах пердетата и погледнах към верандата. Стаята ми бе разположена перпендикулярно на двора и можех да видя, че той е пуст. Искрящите черни стволове на дърветата се издигаха като ограда, отделяща света на хората от дълбините на гората.

Внезапно точно пред мен се появи муцуна и аз подскочих от изненада. Бялата вълчица стоеше от другата страна на прозореца, опряла предните си лапи на перваза. Беше достатъчно близо, за да забележа скрежа в гъстата й козина. Напомнящите за скъпоценни камъни яркосини очи се взряха в моите, сякаш ме предизвикваше да отклоня поглед. Чувах ясно през стъклото ниското й гърлено ръмжене и почувствах, че мога да доловя смисъла, стаен в този звук, толкова ясно, сякаш беше изписан върху запотения прозорец.

Не си негова, за да те предпази.

Стоях неподвижно, без да изпускам погледа й. След това, без изобщо да се замисля, оголих зъби. Ръмженето, изплъзнало се от устата ми, изненада както мен, така и нея и я накара да се отдръпне бързо от прозореца. Отдалечи се, извръщайки глава, за да ми хвърли един последен продължителен поглед, изпишка се на ъгъла на верандата и бавно се отправи към горите.

Докато хапех долната си устна в опит да прогоня странната озъбена гримаса от лицето си, вдигнах пуловера си от пода и се плъзнах обратно в леглото. Избутах възглавницата настрана, свих пуловера на топка и си легнах върху него.

Заспах, обвита от уханието на моя вълк. Борови иглички, студен дъжд, мокра пръст и груба козина.

Почувствах се така, сякаш той наистина беше до мен.

Все още усещах уханието й по козината си. То остана с мен, спомен от един друг свят.

То ме опиваше, усещането за нея. Бях се приближил прекалено много. Инстинктите ми се опитаха отчаяно да ме предупредят. Особено след като си спомних какво се бе случило с момчето.

Ароматът на лято по кожата й, вече избледняващата в мислите ми мелодичност на гласа й, усещането за пръстите й, заровени в козината ми. Всяка частица от мен ликуваше от спомена за нейната близост.

Прекалено близо.

Но вече не можех да бъда далеч.