Мэгги Стивотер - Тръпка

— Тишина!

Млъкнахме.

Обърна се отново към полицай Кьониг и попита:

— Истина ли е, че тялото е откраднато?

Той повтори:

— Нямам право да навлизам в детайли относно протичащи в момента разследвания.

Този път гласът му звучеше някак безпомощно и намекваше, че в края на изречението може би стои въпросителен знак.

— Полицай Кьониг — каза бавно госпожа Румински. — Всички ние много обичахме Джак.

Което беше нагла лъжа. Но смъртта беше направила чудеса с репутацията му. Предполагам, че всички бяха забравили как избухваше насред коридора или дори по време на часовете. Бяха забравили стаеното под красивата му външност. Но аз не бях. Мърси Фолс беше преизпълнен със слухове, а слухът за Джак нашепваше, че е наследил своята избухливост от баща си. Не знаех нищо по въпроса, но смятах, че човек трябва сам да реши какъв точно иска да бъде, независимо от родителите си.

— Все още сме в траур — допълни госпожа Румински, обхващайки с жест морето от черни дрехи в стаята. — Тук не става въпрос за вашето разследване. Става въпрос за хора, които наистина са обичали това момче и искат да знаят какво се е случило.

Оливия произнесе само с устни:

— О. Боже. Мой.

Тръснах глава. Невероятно.

Полицай Кьониг кръстоса ръце върху гърдите си. Изглеждаше кисел като малко хлапе, принудено да направи нещо против волята си.

— Да, истина е. В момента търсим извършителите. Разбирам какво означава загубата на един толкова млад живот. — И това, произнесено от човек, който изглеждаше на не повече от двадесет години! — Тя неминуемо оказва влияние върху всички нас. Но ще ви помоля да уважите скръбта на семейство Кълпепър и поверителния характер на разследването.

Гласът му отново възвръщаше своята увереност.

Елизабет повторно вдигна ръка.

— Мислите ли, че вълците са опасни? Получавате ли много сигнали в полицията за тях? Мама казва, че получавате.

Полицай Кьониг погледна към госпожа Румински, но на този етап вече беше пределно наясно, че тя е също толкова любопитна по тези въпроси, колкото и Елизабет.

— Не, не мисля, че вълците представляват сериозна опасност за населението. Аз — както и всички в управлението — смятаме, че става въпрос за единичен, изолиран случай.

Елизабет настоя:

— Но тя също е била нападната.

Просто прекрасно! Не можех да видя накъде сочи пръстът й, но не беше и нужно, при положение че всички лица се бяха извърнали към мен. Прехапах устни. Не защото вниманието ме притесняваше, а понеже всеки път, когато някой си спомнеше как съм била нападната, докато седях на люлката в нашия двор, той също така осъзнаваше, че това може да се случи на всекиго. И всеки път се чудех колко такива припомняния са нужни, преди въпросният някой да реши, че е крайно време вълците да бъдат избити.

Че е време моят вълк да бъде убит.

Знаех, че това е истинската причина, заради която не можех да простя на Джак, задето умря по този начин. Това, съчетано с лошата му репутация в училището и факта, че самата аз никак не го харесвах, ме караше да мисля, че би било лицемерно да се присъединя към публичния траур. Въпреки това не ми се струваше правилно да отричам мъката на хората и загубата на един млад живот, сякаш нищо не се е случило; искаше ми се да знам какво трябва да чувствам по въпроса.

— Това се случи отдавна — казах на полицай Кьониг и видях облекчението му, когато добавих — преди години. Освен това може да са били и кучета.

Разбира се, че лъжех. Но кой можеше да ме опровергае.

— Точно така — натърти полицай Кьониг. — Точно така. Не е нужно да търсим вина у дивите животни за случаен инцидент с недоказан характер. Няма смисъл да създаваме неоправдана паника. Защото паниката води до невнимание, а невниманието — до инциденти.

Точно така смятах и аз. Почувствах лека симпатия към извънредно сериозния полицай Кьониг, когато той отново отклони темата към изграждането на кариера в силите на реда. Щом часът свърши, съучениците ми отново започнаха да говорят за Джак, но двете с Оливия се измъкнахме и отидохме при шкафчетата си.

Някой подръпна леко косата ми и щом се обърнах, видях стоящата зад мен Рейчъл, която ни гледаше с печално изражение.

— Красавици, ще трябва да отложим планирането на съвместната ни почивка, тържествено насрочено от мен за този следобед. Доведената ми майка и завършен изрод иска от нас да предприемем укрепващо семейните ни устои пътуване до Дълът. Ако иска да я обичам, просто можеше да ми купи малко нови обувки. Какво ще кажете да се съберем утре или нещо такова?