Мэгги Стивотер - Тръпка

През следващата седмица бях разсеяна в училище, оставях мислите си да блуждаят в други посоки по време на часовете и рядко си записвах това, което говореха учителите. Непрестанно си припомнях усещането за досега с козината на моя вълк и образа на озъбената бяла вълчица пред прозореца ми. Въпреки това госпожица Румински успя да привлече отново вниманието ми към учебната дейност, когато доведе един полицай в класната стая по време на часа ни по житейски умения.

Остави го съвсем самичък пред всички нас, което според мен си беше доста жестоко предвид факта, че краят на срока наближаваше и всеки в класа си представяше ясно и доста нетърпеливо края на занятията. Тя може би си мислеше, че човек от силите на реда ще успее да се справи с някакви си гимназиални ученици. Само дето по престъпниците можеше да се стреля, а пистолетът не можеше да му помогне в стая, пълна с младежи, които отказват да млъкнат.

— Здравейте — каза полицаят. Отвъд всички кобури, сълзотворни спрейове и всякакви други грижливо подредени оръжия той изглеждаше адски млад. Погледна отчаяно към госпожа Румински, която се бе облегнала край вратата, отказвайки да му се притече на помощ, и посочи блестящата табелка с името на ревера си: Уилям Кьониг . Госпожа Румински ни беше казала, че полицаят е завършил нашето училище, но нито името, нито лицето му ми се струваха познати. — Аз съм полицай Кьониг. Вашата учителка — госпожа Румински — ме помоли да поговоря в часа по житейски умения.

Извърнах очи към седналата до мен Оливия, за да разбера какво мисли за всичко това. Както обикновено, тя беше апотеозът на съвършената изрядност. Тъмната й коса бе прибрана в съвършена френска плитка, а ризата й с якичка беше идеално изгладена. Никога не можеш да разбереш за какво си мисли Оливия, ако наблюдаваш изражението на лицето й. Трябва да търсиш отговора в очите.

— Сладък е — прошепна ми тя. — Обожавам момчета с обръснати глави. Как мислиш, дали майка му го нарича „Уил“?

Не знаех как да отговоря на току-що получилия вербално изражение интерес на Оливия към момчетата, така че просто завъртях очи. Да, беше сладък, но определено не беше мой тип. Всъщност все още не знаех какъв е моят тип.

— Станах служител на реда веднага след като завърших гимназия — продължи полицай Уил. Каза го със сериозен глас, а в думите му сякаш отекна мотото да служа и защитавам. — Това е професията, която винаги ме е привличала, и възприемам работата си много сериозно.

— То си е очевидно — прошепнах на Оливия. Вече бях убедена, че майка му не го нарича Уил. Полицай Уилям Кьониг погледна към нас и положи длан върху дръжката на пистолета си. Предполагам, че просто му беше навик, но определено изглеждаше готов да ни застреля, задето си бъбрим. Оливия се сви в стола си, а някои от другите момичета се разкикотиха.

— Това е чудесно поприще и е едно от малкото, което все още не изисква да си завършил колеж. Има ли… ъъъ… някой сред вас, който се е замислял за кариера в силите на реда?

Това ъъъ го предаде. Ако не се беше поколебал по подобен начин, може би щеше да има шанс да опази дисциплината в стаята.

Вдигна се ръка. Беше Елизабет, една от красавиците на училището в Мърси Фолс, все още облечена в черно след смъртта на Джак. Попита:

— Истина ли е, че тялото на Джак Кълпепър е било откраднато от моргата?

Вдъхновени от смелостта й, някои от съучениците ми започнаха да си говорят на по-висок глас, а полицай Кьониг изглеждаше така, сякаш вече наистина има достатъчно добро основание да открие огън. Въпреки това произнесе с равен тон:

— Нямам правото да навлизам в детайли относно протичащи в момента разследвания.

— Охо, значи има и разследване — обади се мъжки глас от първите редици.

Елизабет го прекъсна:

— Майка ми го е научила от един диспечер. Истина ли е? Защо му е на някого да краде труп?

Из стаята бързо се чуха различни теории по въпроса:

— За да се прикрие самоубийство.

— За контрабандно пренасяне на наркотици!

— За медицински експерименти!

Едно от момчетата се обади.

— Чух, че бащата на Том има препарирана бяла мечка в дома си. Може би родителите на Джак също са решили да го препарират.

Някой шибна силно зад врата автора на последния коментар; все още беше табу да се говорят лоши неща за Джак или семейството му.

Полицай Кьониг погледна с ужас към госпожа Румински, която все още стоеше край вратата. Тя се обърна към класа с тържествено изражение и произнесе с равен глас: